Съкровището в Сребърното езеро

После бяха докарани конете на белите и на заложниците. Беше започнало да се развиделява. Белите счетоха за уместно да ускорят тръгването си колкото се можеше повече. Вождовете бяха качени на конете и вързани за тях. След това от двете им страни застана по един бял. Ездачите се отправиха към страничния каньон, през който Хобъл Франк и Леля Дрол се бяха промъкнали в лагера. Червенокожите се държаха спокойно. Само мрачните погледи, с които изпратиха белите, издаваха обзелите ги чувства.

Четиринадесета глава Индианска битка

Никой не беше толкова горд от щастливия завършек на това приключение колкото Дрол и Хобъл Франк. Когато вече бяха напуснали лагера, Дрол каза:

— Ама че радост за старата ми душа! Как ли са се ядосвали индианците, че трябваше да ни оставят да си ходим! Нали, братовчеде?

— Разбира се — кимна Франк. — И заслугата е наша, защото без нас другите щяха да лежат все още оковани и вързани също като Прометей, който дълги години можел да яде само черен дроб от орел.

— Е, знаеш ли Франк, струва ми се, че те все пак и сами щяха да се измъкнат.

— И аз го допускам, но нямаше да им бъде никак леко. Не съм се възгордял, но все пак усещам някакво възвисяващо чувство. Когато след години се оттегля на почивка и ми дойде вдъхновение, ще напиша мемоарите си, както правят всички прочути хора.

Сега групата се движеше към мястото, където страничният каньон излизаше в главния. Завиха надясно, за да тръгнат по страничния каньон. Винету, който познаваше пътя най-добре, яздеше начело както обикновено. Зад него следваха ловците, рафтърите, а сред тях бяха заложниците; после идваше носилката на Елен Патерсън. Баща й яздеше до нея, а най-отзад следваха пак няколко рафтъри.

Елен се бе държала през цялото време извънредно храбро. За щастие индианците не се бяха отнесли така строго към нея, както към останалите пленници. Когато мъжете се освободиха от ремъците и се втурнаха към вождовете, и това малко същество, водено от баща си и стария Блентър, беше тичало с всички сили.

Тесният каньон водеше доста стръмно нагоре и след около един час ги изведе на откритата скална равнина, която, изглежда, бе оградена от тъмните масиви на Роки Маунтънс. Тук вече пришпориха конете и започнаха да се движат с най-голямата скорост, каквато им позволяваше носилката. По-късно бързата им езда беше прекъсната от една радостна за тях случка — забелязаха стадо антилопи, от които успяха да убият четири. Така се сдобиха с достатъчно месни запаси за целия ден.

Планините се приближаваха все повече. Изглеждаше, че платото достигаше до самото им подножие. Обаче съвсем не беше така, защото между платото и планините се намираше долината на Гранд Ривър. Към обед, когато лъчите на слънцето станаха толкова силни; че измъчваха и хора, и животни, ездачите стигнаха до едно тясно място на скалистото плато, което се спускаше надолу.

— Това е началото на каньон, който ще ни отведе до реката — обясни Винету, отправяйки се към падината.

Сякаш някой великан беше сложил огромното си ренде, за да изстърже в твърдата скала път, който се врязваше все по-дълбоко в нея. Отначало стените отляво и отдясно едва се забелязваха, после станаха колкото човешки бой, колкото висока сграда и продължаваха да се издигат мощно нагоре, докато най-накрая сякаш се сляха. Долу в каньона стана тъмно и студено. По стените му се процеждаше вода, която се събираше на дъното, и ожаднелите коне можеха да се напият. И странно — този каньон не правеше нито един завой. Скалите бяха проядени в съвършено права линия, така че дълго преди да стигнат края му, хората видяха пред себе си светла черта, която ставаше все по-широка. Там бе изходът на дълбокия каньон.

Когато ездачите го достигнаха, пред очите им се разкри завладяваща гледка. Намираха се в долината на Гранд Ривър. Тази долина беше широка може би половин английска миля, реката течеше по средата й, а от двете й страни се простираха тревисти площи, достигащи до отвесните стени на каньона. Долината бе разположена в посока север-юг, като че ли бе чертана с линеал, а двете стени на каньона тук бяха гладки, без никаква пукнатина или издатина.

Без нито една пукнатина? Не! Точно срещу ездачите, откъм десния бряг на реката се виждаше в стената доста тесен пролом, от който се изливаха водите на буен поток. Винету посочи натам и каза:

— Трябва да тръгнем срещу течението на потока. Ще ни изведе в Долината на елените.

— Но как ще преминем отсреща? — попита Патерсън, като мислеше за дъщеря си. — Реката не е буйна, но изглежда дълбока.

— Малко по-нагоре от устието на потока има брод, който е толкова плитък, че в това годишно време водите му няма да достигнат носилката. Нека моите братя ме последват!