Слейд

Триша не виждаше нищо. Слейд я държеше здраво за ръка, насочвайки я къде да стъпва. Тя се спъна няколко пъти. На четвъртия почти успя да падне. Той спря.

— Ще те нося, докато съмне. Движим се прекалено бавно.

— Съжалявам — искрено заяви. Ако не беше с него, той щеше да се придвижва по-бързо. Знаеше, че застрашава оцеляването им.

— Не се притеснявай. Знам, че хората имат ограничени способности — отвърна мъжът весело.

Младата жена вдигна ръка и му показа среден пръст.

— Виждаш ли това?

— По-късно, док. Приемам го за предложение. Ще се обърна, за да се качиш на гърба ми. Ето чантата, вземи я, не мога да я държа, докато те нося.

Младият мъж внимателно промуши чантата през главата и рамото й. Обърна се, застана пред нея и клекна. Тя го яхна, като се хвана за раменете му, той я вдигна и тръгнаха напред.

След известно време се развидели достатъчно и Триша можеше да вижда спокойно.

— Свали ме долу.

Слейд спря и пусна коленете й, за да може тя да се плъзне по гърба му и да стъпи на краката си. Намираха се пред стръмна клисура, която се виеше в далечината. Младата жена погледна в двете посоки.

— Ако скоро не излезем на равна повърхност, ще трябва да се катерим.

Тъмносините му очи срещнаха нейните.

— Изчаквах да се съмне, трябва да се изкатерим сега. Искам да те измъкна от тук. Добре се справяхме, докато те носих, но за нас е по-добре да сме нависоко.

Защо ли си отворих устата, помисли си тя, но кимна.

— След теб.

Той поклати глава.

— Не, ти си първа. Ако се подхлъзнеш, аз ще те хвана.

Имаше основание. Пое си дълбоко дъх. Слейд й посочи място зад нея, тя кимна, обърна се и видя нещо като пътека, от двете страни обрасла с гъсти храсти. Сграбчи дебел корен на едно дърво и започна да се катери. На места земята ставаше камениста, но Триша продължи напред, като се хващаше за различни растения. Слейд вървеше точно зад нея. На едно място кракът й се подхлъзна, но той я сграбчи за глезена. Тя обърна глава.

— Благодаря.

— Продължавай нагоре, сладурче.

— Разбрано, захарче.

— Престани.

— Първо ти.

Младата жена насочи цялото си внимание към катеренето. Ръцете започнаха да я болят, но тя пренебрегна страданието, защото животът им зависеше от това. Слънцето изгря и студеният въздух започна да се затопля. Триша се изпоти.

Щом стигна върха, изпъшка. Знаеше, че облекчението й е изписано върху лицето. Чувстваше се така, все едно се катереха безкрайно. Внезапно една ръка я хвана за панталоните и я дръпна надолу. Тя ахна и падна на колене. Слейд клекна до нея.

— Стой долу — нареди той и я погледна раздразнено. — Сега сме на високо, по-лесно могат да ни забележат, а русата ти коса се вижда отдалеч.

— Съжалявам. Не съм много наясно с тези неща.

— За щастие, аз разбирам. Седни, почини си и пази тишина. Отивам напред да разузная.

— Добре, както кажеш. — Беше изморена и легна на земята, без да се интересува колко мръсотия щеше да полепне по нея. Сложи ръка под главата си. — Няма да мърдам оттук.

Слейд изсумтя:

— Жени.

— Мъже.

— Многознайка.

— Глупак.

— Док, престани!

— Като обикаляш наоколо, ако се натъкнеш на местното кафене, ще ми вземеш ли едно кафе мока? А кифла или поничка?

Той се ухили и белите му зъби заблестяха.

— Ще направя всичко възможно.

Триша го наблюдаваше как се отдалечава. Вървеше, като се придържаше ниско приведен. После се загледа в небето, помисли си, че когато слънцето се изкачи високо на хоризонта, ще стане доста горещо. Вече го усещаше. След няколко минути седна и внимателно се огледа наоколо. Бяха се изкачили наистина високо. Легна отново. Надяваше се Джъстис Норт да е изпратил вече екипи, за да ги спасят. Мечтаеше си за горещ душ, чисти дрехи и храна. Прозя се. Не беше успяла да се наспи, но бе професионалистка в кратките дремки. Правеше го откакто започна медицинското училище. Като стажант бе подложена на безсъние с дни. Беше се научила да спи при екстремни условия. Надяваше се тази подготовка да й помогне да оцелее при толкова малко сън и на изтощителното темпо, което трябваше да поддържат, за да увеличат дистанцията между тях и мъжете, които ги преследваха.

— Да не си посмяла да гъкнеш. — Нещо силно я удари в корема.

Тя отвори очи и погледна със страх надвесения над нея груб мъж с военна униформа. Той стоеше с широко разкрачени крака, а дулото на пушката му бе забито ниско под кръста й. Погледът й се вторачи право между разтворените му бедра и забеляза, че панталоните му са скъсани по шева. Отдолу се показваше червеното му бельо.

— Къде е мъжът животно?

Триша вдигна глава и сърцето й заби учестено от страх. Той има предвид Слейд. Очевидно мъжете, които се опитваха да ги убият, мразеха Новите видове. Дишаше дълбоко, напълно ужасена. Ако идиотът натиснеше спусъка, щеше да я застреля в корема, а това щеше да е една ужасна смърт. Надяваше се само да уцели главната артерия, за да може кръвта й да изтече по-бързо. Прецени, че под този ъгъл, под който бе притиснал оръжието, раната от изстрела щеше да я убие моментално.

— Глуха ли си, кучко? Къде е мъжът животно?

— Той ме изостави — излъга тя. — Прекалено много го бавех.