Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Ако по подобен начин се е съчинявала Илиадата, то в основата на цялата антична история навярно е стояла една проста кръчмарска разправия, при която най-тежките жертви са били някой-друг избит зъб и едно насинено око…

Дичо въздъхна. Дори да имаше желание нетактично да прекъсне хвалебствията, най-силно го спираше собствената му тромавост при съставяне на разбираеми за събеседниците му фрази. А не искаше тъкмо в случая да ангажира за преводачки момичетата, с което би ги накарал да съучастват в нарушаването на племенните традиции.

Фаморите продължаваха неспирното си движение навън-навътре и от групата на певците към танцьорите, оттам — към яденето и пак отначало. Навън излизаха да се облекчат, включително и да повърнат, за да има място за още храна. На входа тутакси се появяваха младежи, натоварени с нови късове печено месо, някакви варени растителни зърна и други манджи, приличащи на сухи салати. Всичко това се носеше в умопомрачително красиво сплетени от тръстика и клонки кошнички, блюда, купи, тавички…

Радослав изтръпваше от факта колко малко ценяха тези си вещи фаморите, направо луд ставаше как прахосват труда си. Пръстите им бяха по-чевръсти от игли на плетачна машина. Когато ги видя в действие, той престана да мисли ръцете им за лапи. От трева, тръстика, мъх и дива лоза, от необработени и разцепени на ленти пръчки, дори от цели стволове, запазващи удивителна гъвкавост, те изработваха предмети, за чието разнообразие Дичо никога не би се досетил, преди да ги види. Канията за ножовете му бе истинско произведение на изкуството, но местните жители създаваха и далеч по-смайващи неща, а често и съвсем непотребни предмети, заради самата занимавка. Съдове, украшения и огради, стени и цели колиби, килими, килимчета и възглавнички, шарките на които просто захласваха — почти всяко със своя собствена уникална плетка, красиво, функционално… и всичко това се правеше много бързо и се изгаряше в огнищата или се хвърляше да гние при най-малката повреда или зацапване. Така всеки ден и дори по няколко пъти на ден те сменяха дрехите и обувките си — операцията им отнемаше не повече от времето, което тук минаваше за половин-един час.

Къщошатрата на Радослав също бе изцяло изградена от млади живи дръвца с дебелина на мъжка ръка и можеше да приюти в себе си средноголям софийски ресторант. Вътре висяха, стояха и лежаха здрави стегнати делвички, и те плетени, които без измазване или друга видима обработка спокойно задържаха течности. Като питиетата, с които племето сега се наливаше. Вероятно го смятаха за вино, но след като го опита, Дичо реши, че една кока-кола би предизвикала сред най-върлите фаморски пиячи тежко отравяне…

Другото, което обичаха да правят жителите на Селото, бяха кокалени изделия. Повечето, дребни сечива, закопчалки, украшения, звънци, музикални инструменти, гребени и амулети, се правеха от кости, а където се налагаше — и от дърво. И единствено за най-груби и един вид непрестижни дейности използваха камък — за изработване на оръжия, например, към които фаморите не проявяваха особено влечение. Предпочитаха юмруци, тояги или прашки, сплетени като коланчета от тънки жилави клонки, с които бяха страховито точни и скорострелни. В изключителни случаи вадеха отнякъде тежки тромави копия с кремъчни остриета, иначе ловуваха с капани, а дървесината режеха с триони от челюсти на хищни животни…

— Змейо?

Радослав се сепна. Пава отново му поднасяше плетена тръстикова чашка с „вино“, а Мава — ухаещо на подправки шишче с малко месо, но с много запечени плодове, подобни на ябълки. И двете моми въртяха тъмните си очи, чак в края на които се съзираше бяло; по свой си начин изящните им ръце, гъсто покрити като със златист пух, потрепваха от вълнение и гордост:

— Заповядай, Змейо наш Раасуау! Нека вкусно ти е вкусно!

Няма как, трябваше да го изяде. Защото по време на сън момичетата щяха горчиво и тайничко да плачат.

— Нека е само това.

— Едно още?

— Само едно, без още. Тежък ми е коремът.

Момичетата тихичко се закискаха. Навярно отново бе объркал фразата. Но го разбраха. Тъкмо те нямаше начин да не разбират какво им казва Селският закрилник — бяха му посветени. Схващаха какво им приказва, дори когато говореше на български — същинска мистерия.

— Едно сега едно, господарю наш мил! Ти казваш! — съгласи се Мава накрая, която особено държеше да му угажда и по цял ден измисляше какво да му сготви.

И по дяволите — беше вкусно! Макар че Радослав предпочиташе да не знае що за продукти се използват…

— Едно сега и докрай! — изпъна строго кутре той, както бе прието да се брои сред племето. — Преял съм. Едно!