Собствено правосъдие

— Изобщо не съм сигурен! — рязко отвърна президентът. — Но така трябва да стане! Не оправдавам бандитизма и никога няма да си променя мнението по този въпрос. Но същевременно притежавам душа и сърце, имам чувство за чест и достойнство… въпреки мнението на част от политическите ми опоненти. Затова няма да правите нищо, преди да получите някакви новини от мен. Продължавате да живеете както досега, ясно? Зная, че, формално погледнато, вие вече не сте военен, но аз все още съм главнокомандващ на армията. И вие ще изпълните заповедта ми.

— Тъй вярно, сър — отвърна слисаният Стоун.

Обърнаха се и тръгнаха към вратата, но гласът на Бренан ги спря.

— О, и още нещо. Не бива скоро да очаквате новини от мен. При тежките ми служебни задължения има голяма вероятност изобщо да забравя да ви се обадя. Сбогом, Кар. Желая ви късмет.

Вратата се затвори след тях. Алекс и Нокс шумно въздъхнаха от облекчение.

— Имам нужда от едно питие, мамка му! — каза Нокс. — Хайде, тръгвайте. Аз черпя.

83

Оливър Стоун отвори портата на гробището „Маунт Цион“ и тръгна към къщичката си. Входната врата не беше заключена, а промените, направени от Анабел, бяха изчезнали. Всичко беше така, както го остави.

Седна зад бюрото и плъзна длан по стария дървен плот. После се облегна в проскърцващия стол и отправи поглед към стената с любимите си книги. Направи си кафе и излезе навън с чашата в ръка. Обиколи гробището, отбелязвайки какво трябва да се свърши. От следващия ден отново поемаше грижата за това печално късче земя. Тук му беше мястото.

Вечерта посрещна приятелите си. Прегърна Рубън, Кейлъб и Анабел и отново им благодари за подкрепата. Рубън донесе няколко стека с бира, а Кейлъб извади бутилка хубаво вино. Малко по-късно към тях се присъединиха Алекс, Фин и Нокс.

Двамата с Нокс седнаха пред камината, а Алекс и Анабел оживено разговаряха в ъгъла. Тя държеше чаша вино, а той — кутийка бира.

— Всъщност защо реши да ни помогнеш? — внезапно попита тя.

— Защото не мога да оставя приятелите си да умрат от глупост.

— О, много ти благодаря!

Той я притегли към себе си.

— Направих го, защото не обичам да оставям нещата недовършени. И защото много исках да ти кажа, че ми е приятно с теб въпреки всичките ужасни неща, които изрече по мой адрес.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Това ли е най-доброто „моля те, върни се при мен“, което е в състояние да изрече един агент на Сикрет Сървис?

— Нас ни учат да бъдем мълчаливи и силни.

Анабел преплете пръсти с неговите и прошепна в ухото му:

— Това, което направи, беше чудесно. Поднасям ти извинения за всичките ужасни думи, които казах. — После погледна към Рубън. — И той помогна, като ми обясни как стоят нещата.

— Нека започнем на чисто, пък да видим какво ще излезе.

Рубън, който ги наблюдаваше от другия край на стаята, направи измъчена физиономия.

— Боже господи, всеки момент ще повърна! — простена той, вкопчвайки се в ръката на Кейлъб.

— Не бъди ревнив — успокоително рече Кейлъб. — Той е по-млад и по-хубав от теб. Аз също си нямам никого, но не се оплаквам. Нас просто не ни бива по женската част. Дано това те накара да се почувстваш по-добре.

Рубън пресуши бирата си на един дъх и се отдалечи, мърморейки под нос.

Телефонът на Алекс зазвъня и всички се обърнаха към него.

— Ало? Какво?! — Тялото му се изпъна, кутийката едва не падна от ръката му. — Да, сър. Разбира се, сър. Ще направя всичко възможно да бъде там. Разчитайте на мен, сър.

Когато изключи телефона, в очите му се четеше смайване.

— Кой беше? — попита Нокс. — Пак ли президентът?

Алекс бавно поклати глава, пристъпи към Стоун и сложи ръка на рамото му.

— Беше председателят на обединените началник-щабове.

— Какво?! — възкликна Рубън и кръвта се оттече от лицето му. — Какво искаше, по дяволите? Технически погледнато, аз не се водя дезертьор. Беше недоразумение.

— Обади се заради теб, Оливър — тихо добави Алекс.

— Заради мен?

— Утре двамата отново ще се разходим до Белия дом.

— Защо?

— Става въпрос за един медал, приятелю — усмихна се Алекс. — Един много закъснял медал. Висшето командване прегледало военното ти досие и направило предложение. А президентът го подписал.

— Фантастично! — изрева Рубън и плесна Стоун по рамото. Останалите се струпаха около него и започнаха да го поздравяват.

Стоун изчака да стихне глъчката и се обърна към Алекс.

— Моля те да им предадеш, че оценявам жеста, но не мога да го приема.

— Какво?! — смаяно възкликна Рубън.

— Никой не се отказва от Медала на честта, Оливър — добави Алекс. — Никой! Повечето бойци го получават посмъртно!

— Не се отказвам публично от медала. Ще е обида за всички, които са го получили. Просто искам да оттеглят предложението си. Направили са грешка.

— Никаква грешка! — намеси се Фин. — Ти го заслужаваш, Оливър! Не забравяй, че съм чел досието ти.

— Може да съм го заслужавал — съгласи се Стоун. — Но преди много години. Тогава бих го приел. Днес обаче не го заслужавам. Приема ли го, ще оскверня паметта на всеки, който го е платил с живота си.