Собствено правосъдие

Ех, ако не се беше спукала проклетата аневризма в главата на Пати!

Но другата част от съзнанието му помиташе тези видения като двестакилограмов борец, преметнал се през въжетата. Ако Кар бе ликвидирал тези мъже, вината му трябва да бъде доказана в съда и последвана от наказание. Тежко и горко на страната, ако законът бъдеше подменен от умни и коварни типове като Хейс, които да раздават собствено правосъдие. Беше равносилно на това Сталин да възкръсне в добрата стара Америка. Не, Нокс не искаше да има нищо общо с такава разправа. Преди двайсет години може би, но днес вече не. Може да беше старомодно и смешно, но днес той вярваше по-силно в принципите, направили Америка такава, каквато беше, отколкото на млади години. Тогава беше просто един самоуверен новак, решен на всяка цена да остави следа както в армията, така и в разузнаването. Направи всичко възможно да осъществи мечтата си — понякога на ръба на закона, но доста често и отвъд него. Днес, спомняйки си за тези моменти, той не се чувстваше особено горд, но имаше и утешение: в крайна сметка беше спасил живота на много хора, и пак се беше върнал при добрата страна. Познаваше мнозина, които така и не бяха успели да направят тази последна стъпка. Хейс със сигурност беше един от тях.

Е, това едва ли го правеше по-малко циничен. Без тази черта днес нямаше да е жив. Такава му беше работата. Лишен от цинизъм, опитът означаваше само едно: закостеняване на мозъка, което просто не си забелязал. През последните дни му се събраха няколко срещи на високо равнище, на които се обсъждаха минимум три възможни версии. Но той беше запознат само с една от тях.

Навлече якето, провери дали портфейлът му е на мястото си и извади ключовете на джипа. Беше готов да побегне презглава накъдето му видят очите, стига Хейс да решеше, че може да прехвърли задачата на някой друг от лакеите си. Беше сигурен, че има много такива и чакат на опашка да докажат своята преданост. Честно казано, той вече беше загубил желание да открие Кар. Това стана постепенно, докато научаваше подробностите около живота му, както и вероятните подбуди на Хейс да унищожи един герой, който така и не е получил своя медал.

Тръгна към джипа, питайки се дали да не пробва още веднъж късмета си в онова ресторантче, над което светеше буквата „Т“. Може би си струваше, но реши да го остави за по-късно. Сега щеше да пообиколи града, за да видя онова, което бе останало скрито в мрака.

Не хранеше никакви илюзии, че може да се натъкне на Джон Кар. В началото искаше само да открие къде е, нищо повече. Но днес част от него се надяваше това да не се случи. Не само заради опасността от директната конфронтация, която със сигурност щеше да завърши в полза на страховитата мечка гризли, убивала по поръчка на правителството.

Тук ставаше въпрос за справедливостта, понятие, което за разлика от шефа си Нокс все още не беше забравил напълно.

47

— Ето го! — прошепна Анабел.

Двамата наблюдаваха мотела от микробуса и видяха как Нокс потегля.

— Какво ще правим? — попита Кейлъб.

— Ще го проследим — отвърна тя и в ръката й се появи миниатюрен уред. — Имам още един предавател, който мисля да залепя на джипа му.

— Добре си се подготвила, признавам го — промърмори Кейлъб и включи на скорост.

— Изчакай да видиш какво носи Рубън.

Спазвайки благоразумна дистанция, последваха Нокс, който направи кратка обиколка из центъра на градчето и се насочи към ресторанта с единственото „Т“.

— Сега ще стане интересно — подсмихна се Анабел.

Нокс се настани на бара. През два стола от него седеше Хърки, който унищожаваше третата си порция. Зърнал новодошлия, той се намръщи и се премести до него, а познатата сервитьорка избърза да вземе поръчката.

— Пак тук, а? — подхвърли тя.

— Реших, че вечерта може да е освежила паметта ти — каза Нокс.

— Наистина. Вече съм сигурна, че с право съм ти казала да се измиташ.

Нокс потисна гнева си и се постара да говори безизразно.

— Хей, какво е това непочтително отношение към служителите на чичо Сам?

Хърки се наведе към него и го побутна с лакът.

— Проблем ли има? — изгледа го Нокс.

— Няма проблем — отвърна Хърки, но заплашителното му изражение показваше обратното.

Сервитьорката се отдалечи да се обади по телефона.

— Имаш ли деца? — каза Хърки.

— Да, две — отвърна слисано Нокс.

— А защо не се грижиш за тях? — попита сопнато Хърки и лапна лъжица царевична каша.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Децата ми са големи и не живеят при мен. По-скоро те трябва да се грижат за баща си.

— Мръсник! — каза с пълна уста Хърки.

— Какво?!

— Всеки, който си зарязва семейството, е мръсник! — повтори той.

— Млъквай, Хърки! — извика сервитьорката, приближавайки се към тях.

— Оставил е жена си и децата си да гладуват, Дорис!

— Да гладуват ли? Жена ми е мъртва! Кой, по дяволите…

Хърки отново го побутна с лакът.

— Я да излезем навън! — каза той. — Мисля, че имаш нужда от един малък урок!

— Не те съветвам да го правиш.

— На ти един съвет от мен!