Споделена любов

При тези думи тя вдигна ръце и Бъч видя, че върху дланите й лежи плитка от косата й, завързана в единия край със светло-синя панделка.

-За мен ще бъде чест, ако го носиш у себе си, когато се биеш. За мен ще бъде чест моят... моят хелрен да служи на расата ни. Ако... ако все още ме искаш.

Дълбоко трогнат от жеста й, Бъч коленичи на пода и нежно повдигна треперещата й брадичка. Избърса сълзите, които се стичаха по бузите й, а после пое плитката от ръцете й и я притисна до сърцето си.

-Разбира се, че те искам - прошепна той. - Но какво се промени?

Мариса погледна към трите жени във великолепните им рокли.

-Поговорих си с няколко приятелки - отвърна тя също толкова тихо. - Или по-скоро - те си поговориха с мен.

-Мариса... - Това бе всичко, което Бъч успя да каже. Гласът му изневери и той я целуна. Ликуващ вик изпълни фоайето, когато те се прегърнаха.

-Съжалявам, задето бях толкова слаба - прошепна Мариса в ухото му. - Бет, Мери и Бела дойдоха да ме видят. Никога няма да спра да се тревожа за теб и да мисля за опасностите, които те дебнат като член на Братството. Но те имат доверие на своите мъже и знаят, че ще внимават, а аз... аз вярвам, че ме обичаш. Вярвам, че няма да ме оставиш сама, ако можеш да го избегнеш. Вярвам, че ще бъдеш предпазлив и няма да позволиш на злото, което те заплашва, да надделее. Ако те могат да се справят със страха да не загубят мъжете си, аз също трябва да мога.

Бъч я притисна още по-силно до гърдите си.

-Ще се пазя, кълна се. Кълна се.

Известно време останаха така, коленичили на пода, плътно прегърнати. Най-сетне Бъч вдигна поглед към Рот, който беше взел Бет в обятията си.

-Е, братко - каза той. - Да ти се намира някой нож и малко сол? Време е да довършим церемонията по обвързването, ако ме разбираш.

-Нямаш проблеми, мой човек.

Фриц пристъпи напред, понесъл кристалната купа и каната, които бяха използвали по време на церемонията на Рот и Бет. Както и тези на Рейдж и Мери, и Зейдист и Бела.

Без да откъсва поглед от светлосините очи на своята шелан, Бъч прошепна:

-Мракът никога няма да ме надвие, защото имам теб. Ти си светлината на моя живот, Мариса.

НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР МАРИСА ВДИГНА ПОГЛЕД ОТ БЮРОТО и се усмихна, когато видя Бъч на прага. Толкова беше огромен, че изпълваше рамката на вратата.

Господи, въпреки че вратът му още не беше заздравял след обреда по въвеждането му в Братството, той изглеждаше невероятно. Силен. Могъщ. Нейният партньор.

-Здрасти - поздрави я той и усмивката му разкри нащърбения му зъб. Както и вампирските му зъби.

Мариса отвърна на усмивката му.

-Подранил си.

-Не можех да чакам нито миг повече.

Бъч прекрачи прага и затвори вратата... а когато се обърна и я заключи след себе си, Мариса усети как тялото й пламва.

Той заобиколи бюрото, завъртя стола й и коленичи на пода. Разтвори бедрата й и като я привлече към себе си, я целуна по ключицата. Миризмата на обвързване изпълни въздуха и с доволна въздишка Мариса обви ръце около широките му рамене и целуна нежната кожа зад ухото му.

-Как си, хелрен?

-Сега вече добре, съпруго моя.

Без да го пуска от обятията си, Мариса погледна към бюрото си. Там, между всички листове, папки и химикалки, имаше мъничка бяла статуетка. Изящно изработената фигурка изобразяваше седнала по турски жена с кинжал в едната ръка и сова върху китката на другата.

Бет беше поръчала да ги изработят. Една за Мери. Една за Бела. Една за Мариса. И една за нея самата. Значението на кинжала се разбираше от само себе си, а бялата сова символизираше Скрайб Върджин и техните молитви към нея да съхрани мъжете им.

Братството беше едно цяло, могъща сила за добро в техния свят. Точно такива бяха и техните жени. Едно цяло. Могъща сила за добро в техния свят.

Свързани така здраво, както и техните воини.

Бъч вдигна глава и я погледна с обожание. Сега, когато церемонията беше отминала, а името й бе вдълбано върху гърба му, тя имаше власт над тялото му както по силата на закона, така и по силата на инстинкта, контрол, който той й бе отстъпил безрезервно и с огромна обич. Бъч й принадлежеше телом и духом и глимерата се беше оказала права - истинското обвързване бе нещо прекрасно.

Единственото, за което тези глупаци бяха прави.

-Мариса, искам да те запозная с един човек, става ли?

-Разбира се. Сега ли?

-Не, утре вечер.

-Добре. С кого...

Бъч я целуна.

-Ще видиш.

Загледана в лешниковите му очи, Мариса отметна гъстата тъмна коса от челото му и прокара пръсти по веждите му. Проследи неравната извивка на многократно чупения му нос. Лекичко докосна нащърбения му зъб.

-Малко съм поочукан, а? - подхвърли Бъч. - Но знаеш ли, с някоя и друга пластична операция и една-две коронки, мога да изглеждам не по-зле от Рейдж.

Мариса хвърли поглед към статуетката на бюрото и се замисли за живота си. И за живота на Бъч.

После поклати глава и се наведе напред, за да го целуне.

-Не бих променила нищо в теб. Нищичко.

Епилог