Споделена любов

— Вероятно, но не и за него — отвърна Бъч и кимна към вампира.

Леденостуден повей на вятъра нахлу в уличката и раздвижи някакъв захвърлен вестник и найлоновите торбички, които се въргаляха по земята. Носът на Бъч го засърбя и той тръсна глава. Миризмата беше отвратителна.

— Направо не знам как вие, лесърите, търпите това с бебешката пудра — подметна той.

Бледите очи на убийците го обходиха от глава до пети — откъде изобщо знаеше тази дума? После и двамата реагираха мълниеносно. Онзи, който беше по-близо до цивилния вампир, го сграбчи и го издърпа пред гърдите си — ето че заложническата драма беше факт. В същото време другият се хвърли към ченгето, бърз като светкавица.

Бъч обаче не можеше да бъде уплашен толкова лесно. Той се прицели спокойно и улучи връхлитащия като локомотив кучи син право в гърдите. В мига, в който куршумът се заби в тялото му, лесърът нададе писък, достоен за банши6, и се строполи на земята като чувал с картофи, напълно обездвижен.

Което определено не беше типичният ефект, който куршумите имаха върху лесърите. Обикновено те не можеха да бъдат спрени само с няколко изстрела, но благодарение на Братството в пълнителя на Бъч имаше нещо специално.

— Какво, по дяволите… — изруга другият лесър.

— Изненадааа, шибано копеле. Куршумите ми си ги бива, а?

Лесърът бързо си възвърна самообладанието и вдигна вампира във въздуха, използвайки тялото му като щит.

Бъч отново се прицели.

„По дяволите. Нямам чиста мишена.“

— Пусни го!

Изпод мишницата на вампира се показа цев на оръжие. Бъч се дръпна в свода на близката врата тъкмо когато първият куршум рикошира в асфалта. В мига, в който се прикриваше, вторият куршум се заби в бедрото му.

По дяволите! Положението започваше да взема гаден обрат. Имаше чувството, че някой бе забил в крака му нагорещен до червено шиш. Нишата, в която се беше пъхнал, не му предлагаше повече прикритие от уличен стълб, а лесърът вече заемаше по-удобна позиция за стрелба.

Бъч грабна една празна бирена бутилка и я хвърли в уличката. В мига, в който главата на лесъра се показа иззад рамото на цивилния вампир и се обърна по посока на звука, Бъч изстреля четири съвършено прицелени куршума, които описаха полукръг около убиеца и жертвата му. Както можеше да се очаква, вампирът изпадна в паника и стана много трудно да бъде удържан. Лесърът го изпусна и Бъч начаса изпрати един куршум в рамото му, при което копелето отхвръкна назад и се строполи по очи на земята.

Страхотен изстрел, но лесърът още мърдаше и нямаше никакво съмнение, че много скоро отново ще бъде на крака. Специалните куршуми си ги биваше, но зашеметяващият им ефект не траеше вечно, а и определено действаха по-добре, когато улучеха жертвата си в гърдите, а не в ръката.

И сякаш Бъч си нямаше достатъчно неприятности, ами в мига, в който се освободи от хватката на убиеца, цивилният вампир си пое дъх и запищя.

Бъч закуцука към него, проклинайки през зъби болката в крака си. По дяволите, този тип вдигаше достатъчно врява, за да привлече цяло полицейско управление. И то чак от Манхатън.

Бъч се изправи пред него и прикова суров поглед в лицето му.

— Искам да спреш да крещиш, става ли? Чуй ме. Престани да крещиш. Веднага.

Вампирът изломоти нещо неразбираемо и постепенно замлъкна като двигател, останал без гориво.

— Много добре — продължи Бъч. — Искам да направиш две неща. Първо, да се успокоиш, за да можеш да се дематериализираш. Разбираш ли какво ти казвам? Дишай бавно и дълбоко… точно така. Много добре. Освен това искам да закриеш очите си с ръце. Хайде, направи го.

— Откъде знаеш…

— Приказките не са в списъка ти със задачи за деня. Затвори очи и ги закрий с ръка. И не забравяй да дишаш. Всичко ще бъде наред, стига само да изчезнеш оттук.

Докато цивилният вдигаше разтреперани ръце към лицето си, Бъч отиде до втория убиец, който лежеше по очи на паважа. От рамото му се процеждаше черна кръв, а от устните му излизаха тихи стонове.

Бъч го сграбчи за косата, повдигна главата му от асфалта и завря цевта на своя „Глок“ в основата на черепа му. После дръпна спусъка. Крайниците на копелето потрепериха, когато куршумът отнесе горната част на лицето му, после тялото му остана да лежи неподвижно.

Но работата все още не бе свършена. За да умрат наистина, и двамата убийци трябваше да бъдат пронизани в гърдите. А Бъч нямаше у себе си нищо остро.

Той извади мобилния си телефон и отново натисна копчето за бързо набиране, като в същото време обърна тялото на лесъра с крак. Докато телефонът на Ви звънеше, Бъч се зае да претърсва джобовете на убиеца. Взе блекберито и портфейла му…

— Дяволите да го вземат!

Лесърът беше активирал телефона си, най-вероятно за да повика помощ. А шумовете, които долитаха от все още отворената линия — тежко дишане и плющене на дрехи — красноречиво говореха, че подкреплението пристига с пълна скорост.

Ви все така не отговаряше и Бъч хвърли поглед към вампира.

— Как върви? Изглеждаш добре. Съвсем спокоен и овладян.

„Ви, вдигни шибания телефон. Ви…“