Стъкленият меч

Гробовете в гробището на Тък са нови, белязани от прясно обърната пръст и няколко преплетени стръка морска трева. Събрани едри камъни служат като надгробни плочи, всеки от тях - издялан с усилие от любимите близки на мъртвеца. Когато спускаме дъсчения ковчег на Шейд в земята, с всички от семейство Бароу, застанали около дупката, осъзнавам, че сме късметлии. Най-малкото имаме тяло, което да погребем. Мнозина нямат такъв късмет. Като Никс, Кета и Гарет. Според Ейда те така и не успели да се качат на „Блекрън“ или товарния джет. Загинали в Корос заедно с четирийсет и двама други по нейни безупречни сметки. Но триста оцеляха. Триста, заменени за четирийсет и пет. Добра сделка, казвам си. Лесен пазарлък. Думите парят дори в ума ми.

Фарли обгръща тялото си с ръце, за да се предпази от студения вятър, но отказва да облече палто. Полковникът също е тук, застанал на почтително разстояние. Не е дошъл заради Шейд, а заради скърбящата си дъщеря, макар че не понечва да я утеши. За моя изненада Гиза отива при нея, обвива с ръка талията на капитана. Когато Фарли й позволява, шокът едва не ме събаря. Не знаех, че двете изобщо са се срещали, но се държат толкова свойски. По някакъв начин под скръбта си успявам да изпитам мъничко ревност. Никой не се опитва да ме утеши, дори не и Килорн. Погребението на Шейд е твърде непоносимо за него и той седи на възвишението над нас, достатъчно далече, че никой да не може да го види да плаче. От време на време навежда глава, неспособен да гледа, когато Брий и Трами започват да изсипват лопати с пръст в гроба.

Не казваме нищо. Прекалено тежко е. Свирещият вятър ме пронизва и копнея за топлина. Копнея за успокояваща горещина. Но Кал не е тук. Брат ми е мъртъв, а Кал не може да намери в упоритото си сърце сили да ни гледа как го погребваме.

Мама изсипва последната лопата пръст със сухи очи. Не са й останали повече сълзи за проливане. Поне това е общото между нас.

Шейд Бароу пише на надгробния му камък. Буквите изглеждат като издраскани с нокти, написани от някой див звяр, вместо от родителите ми. Струва ми се нередно да го погребем тук. Би трябвало да е у дома, край реката, в гората, която обичаше толкова много. Не тук, на гол и безплоден остров, заобиколен от дюни и бетон, без нищо освен празно небе, което да му прави компания. Не заслужаваше такава съдба. Джон знаеше, че това ще се случи. Джон позволи това да се случи. Завладява ме една по-мрачна мисъл. Може би това е поредната

замяна, още една сделка. Навярно това е била най-добрата участ, с която някога е щял да се сблъска. Моят най-умен, най-грижовен брат, който винаги идваше да ме спаси, който винаги знаеше какво да каже. Как можеше такъв да е краят му? Какво честно има в това?

Знам по-добре от повечето хора, че нищо в този свят не е честно.

Зрението ми се замъглява. Взирам се в отъпканата пръст кой знае колко дълго, докато в гробището оставаме само аз и Фарли. Когато вдигам поглед, тя се взира в мен: буря, бушуваща между гнева и скръбта. Вятърът роши косата й. През последните няколко месеца е пораснала по-дълга, стига почти до брадичката й. Тя я отмята толкова ожесточено, че се изплашвам да не си изтръгне скалпа.

-    Няма да отида с вас - изрича с усилие думите.

Мога само да кимна:

-    Ти направи достатъчно за нас, повече от достатъчно. Разбирам.

При тези думи тя изсумтява презрително:

-    Не разбираш Изобщо не ме е грижа дали ще защитя себе си, не и сега - очите й бавно се насочват обратно към гроба. От окото й се отронва единствена сълза, но тя не забелязва. -Отговорът на въпроса ми - промърморва тя; вече не мисли за мен. После поклаща глава и пристъпва по-близо. - Така или иначе не беше кой знае колко голям въпрос. Знаех дълбоко в себе си. Мисля, че Шейд също знаеше. Той е - беше - много възприемчив. Не като теб.

-    Съжалявам за всички, които изгуби - казвам по-рязко, отколкото ми се иска. -Съжалявам...

Тя само махва с ръка, пренебрегва извинението. Дори не си прави труда да попита откъде знам.

-    Шейд, майка ми, сестра ми. И баща ми. Може да е жив, но загубих и него.

Спомням си тревогата върху лицето на полковника, краткото проблясване на безпокойство, когато се върнахме в Тък. Страхувал се е за дъщеря си.

-    Не бих била толкова сигурна. Никой истински баща не би могъл да е истински изгубен за детето, което обича.

Вятърът духва косата като завеса пред лицето й и почти скрива шокираното изражение, което проблясва в очите й. Шок - и надежда. Разперва едната си ръка върху корема си със странно нежен жест. С другата ме потупва по рамото.

-    Надявам се да се измъкнеш от това жива, Мълниеносно момиче. Не си чак толкова ужасна.

Това сигурно е най-милото нещо, което ми е казвала някога.