Стоян и Рада

        Не съм увил аз китка цвете
да дам на Твоя хубост дар,
        та да Ти вляза у сърдцето
с народен наш обичай стар;

        а вдохновен с любов аз жива,

в душа си вдигнах Тебе трон,
        и на от сърдце, без протива,
теб жална песен за поклон.

        Метни Ти мене очи ясни,

към мен си сръдце обърни,
та да запеем песни красни
на весели честити дни!

Стоян и Рада от години

един друг влезли си в сръдце;
с една душа расли двамина
и ся любили от деца.
Едно и двамата от мали
        и до големи са желали:
да дойде тоя час по-скоро
за ръка да ся поведат,
пред Бога в церква и пред хора
стопане да ся нарекат.

Горките тайно ся лъстили

да доживеят до бял ден,
та с съюз на души мили
живот да начнат усладен,
        напълнен с дни честити,
        кога вече с любов открита
народно в церква ся венчеят,
пред Бога с клятва с’обрекат
един за друг да си живеят
и да се любят и до смърт.

Намислил майци да обади

Стоян, че время е вече
мома да му избере млада,
невеста да му нарече,
        че си нашъл протива Рада —
        девойка гиздава и млада;
но от таз мисъл той примирал,
като да знаял, че с това
голям куп горести събирал
да си изтръси на глава.

А стара майка и не слуша,

че той от Рада китка зел,
на уши ней купил менгушье,
на тънка шия бисер бел.
        Да задоми Стоян тя рачи
        с безродно, отредно сираче;
тя иска булка да му земе,
что знае къща да реди,
та майка си на старо време
той да избави от беди.

Стоян като жена заплака,

кога от майка чул това,
кога тя зела да му тяка,
че му сама мома нашла
        по-хубава и по-зелена,
        от Бога с сичко наделена —
и с хубост и със добро имя,
че тя самичка на умат,
без да й каже, грижа има,
за да си настани синат.

И майчината грозна дума

отрова му в душа изля
като удар от черна чума,
като калена в яд стрела;
        катран му тя капна на сръдце
        и му отне нозе и ръце.
И сичко, что му било мило,
что ся надеял на светат —
за него ся вече свръшило
и щат да го заровят млад.

Кат той пред Рада да ся яви,

от любовта си да ся отрече!
Ще може ли да я забрави,
когато я любил вече,
        кога му тя седи в сръдцето
        и то от нея е огрето?
Без Рада сръдце му ся пука,
че то за нея е живо,
и ся за нея само чука,
а там за друга е мрътво.

Стоянчо си клъне главата,

че доживял до черни дни,
та дума майка му запрати
и го с сираче зачерни.
        За Рада му бил драг животът
        и с нея го сега разводят. —
А той кога загуби нея,
като за друга го годят,
зачто му е веч да живее,
без пръво либе на черн свят!

Със плач е чула Рада мила,

че той за друга е годен,
и много слъзи изронила;
а надвечер в той лютий ден
        стегнала ся и ся наела,
        та кам чешма със менци бели
тръгнала весела, засмяна,
ега Стояна срещне там,
та китка си от Стояна
да земе, да не я е срам.

Стоян и Рада моли тихо:

— „Проста ти китка, да речеш,
че ми сръдцето ораниха
с тоз пустий останал годеж;
        когато я подуша, с нея
        сръдцето с цяр да си полея,
кога пред очи я извада
с изсъхнал и извянал цвят,
да смисля тебе и с отрада
да съхна в тоз лъжовен свят.“

Пред годеница си насила

повдига очи млад Стоян,
че тя открай не му е мила,
че е от Рада него свян.
        За Рада сръдце му копнее,
        че е роден на свят за нея.
А майка му си ся готови
как сватбата да отреди;
тя дарове нашила нови,
пред свахи да ся отсрами.

Осмяна Рада нечестита,

молила ся нощя, дене
да й ся скъсат скоро дните,
да я покрие черната земя,
        да не дочака либе мило
        да иде с друга под венчило.
Изсъхнало й лице бяло,
загубила си хубостта,
очи й черни потемняли,
замрели сладки й уста.

В душата нейна ся е вела

голяма и люта печал,
та я катурила в постеля,
Животът й ся довръшал
        и дишането й помало
        от ден на ден ослабевало.
Родината я посетила
на смъртний час да ся простят,
и ангел е дошъл със сила
да я прибере в оня свят.

Когато веке издишала

със смрътен по лицето пот,
тя рекла: — „Мене, мила мале,
вече ся кратил тоз живот;
        е че душа предавам Богу,
        а тебе, мале, моля много,
с телото път мини Стояну,
кога да иде под венец,
да види първо либе, мамо,
студен и пребледнял мрътвец.“

Ерген към церква с млада булка

роднина, сватове ведът;
топани, гайди и цигулки
пред них връвят с пряпорец в път.
        У церква светят ясно свящи,
        темян ся пуши там горящий.
Кога ся сватбата запряла
преди церковните врата,
попове жално-милно пяли:
— „Да й е вечна памятта.“

Стояну ся душа стеснила

и той от тоя страшен глас
забравил булка и венчило
и влязъл в церква тоя час.
        Там что да види! Рада мила
        мрътва лежала у носило.
Премрежили му ся очите,
светът пред него потемнял,
той не можъл да с’окопити
до что горкий е доживял.

Стоян забравил срам, прилика,

извадил пръстен от ръка,
фрълил го майци и извика:
        — Да ти е булката драга,
        теб да венчеят с нея, мале,
        че ти сама си я избрала,
та Рада, моята пръвница
зарови в черната земя.
Убий и мен, ега двамина
на оня свят щем оживя.

Без теб на оня свят по-лесно

Бог, мале, ще ни събере,
че мен без Рада е тук тесно,
а с нея е и в гроб добре.
        Ти, мале, мене си родила,
        за да мя умориш насила…
С тез думи той паднал на Рада,
Със слъзи горки я облял;
от нея без да ся отвади,
той на носило умрял.

Така горкий Стоян на младост,

преди да влезе още в свят,
когато му готвили радост,
капнал като извянал цвят:
        дошъл уж в церква на венчило,
        а там го злото поразило.
В земя плеснива с либе мило
го задомили наедно;
а с гозба помян му сторили
и го преляли със вино.

Със слъзи сватба ся облива

за млади Рада и Стоян;
кам небо със молитва жива
възносят вси за них темян.
        На оня свят Бог да настрои
        и них в мир с праведници свои.
Стояновата майка само
не си оплакала синат,
а клела Рада, че с измама
Стоян тя зела в оня свят.

Но майчината му клетва люта

не я стигнала до глава;
до вишний Бога била чута
от земя праведна молба:
        на оня свят Стоян и Рада
        един на друг били отрада;
на тоз свят ним из гробовете
изникнали от Бога две
високи кичести дръвета
и си ся сплели връхове.

1845 г.