Стоманеният плъх

Към нас, клатейки се, се приближи Рока, началникът на корабостроителницата. Хванаха го за косите и поток отбрани ругатни се посипаха върху него. Президентът Фераро извади пистолет и не беше ясно как възнамерява да го използва и какъв да стане: убиец или самоубиец? На мен ми беше все едно. Всичко, което можеше да се очаква от него и всичко, което можеше да го безпокои, бяха следващите избори, когато избирателите и политическите му противници нямаше да му простят загубата на кораба. Моите грижи бяха значително по-сложни.

Трябваше да открия линкора, преди да започне да се мотае из Галактиката.

— Рока! — викнах аз. — Вървете в колата. Искам да прегледам отчетите ви, всички отчети, и искам да направя това веднага.

Той с мъка се качи в колата, явно не осъзнавайки все още какво искат от него и защо. След това, като забеляза, че е тъмно, промърмори:

— Но, адмирале… по това време… всички още спят…

Готвех се да се развикам, но не беше необходимо. Явно той разбра всичко по израза на лицето ми и хвана слушалката на радиотелефона.

Обикновено ненавиждах тези бюрократични порядки, тези книжни прегради, но сега се молех за тях. Тези хора имаха цяла наука. Нито един нит няма да се изгуби, а ако това се случи и той изчезне, за това ще бъде съставен документ в пет екземпляра. Те струпаха на масата меморандуми, паметни бележки, актове от поръчки, различни запитвания.

Необходимите ми факти буквално тънеха в тези хартиени катакомби. Но нямаше какво да се прави. Не започнах да търся първопричините, това би било прекалено дълго, а съсредоточих вниманието си върху последните изменения, такива като оръдейната кула. Това би трябвало бързо да извади на бял свят групата виновни.

Чиновниците накрая разбраха какво искам от тях. Възпламененият огън на патриотизма и страшният глас на началниците ги караха да тичат с риск да си строшат главата.

Сега беше достатъчно да посоча посоката на търсенията и съответните документи се оказваха в ръцете ми.

Крачка след крачка картината се изясняваше. Тънката паяжина на подправяния, подкупи, канцеларщина и фалшификации. Да създаде всичко това можеше само глава, подобна на моята. От завист дори изкрещях. Както всички велики идеи, тази беше извънредно проста.

Групата или групите неизвестни постепенно са променили по свой начин програмата на строителството. Несъмнено първоначално това е била програма за строеж на огромен транспортен лайнер, след това малко са го подправили, а накрая и съвсем видоизменили.

Всичко беше направено с изкусността на истински гений. Заповеди, изхождащи от различни източници, бяха изменяни и изопачавани. С много труд успях да измъкна всички тези източници. Във всички случаи са били подставени. В някои случаи бяха дотолкова скрити, че първоначално не можех да повярвам как може да мине такава заповед, докато не ми обясниха, че ред офицери имат временни секретари, докато техните обичайни секретарки и асистенти боледуват, всички девойки една след друга са получили хранително отравяне. Просто някаква епидемия! Всяка една от тях поред е замествана от една и съща жена. Тя е оставала достатъчно дълго на всяко място, за да се убеди в придвижването на плана на строителството на линкора.

Тази девойка очевидно е помощник на главатаря, който е организирал всичко. Той седеше в центъра на този удар, сякаш паяк в паяжина, и дърпаше конците, привеждайки в движение цялата тази работа, осъществявайки своята идея. Първата ми мисъл беше, че в работата трябва да се включи бригада, но след това разбрах, че тази идея е погрешна. По-нататък се заех само със същността на поправките. В някои случаи документите не бяха подправяни, явно тук моят тайнствен X сам е изпълнявал работата. X имаше постоянна длъжност помощник-инженер дизайнер. Една след друга се разплитаха нишките, водещи към кантората. Той също имаше секретарка, чието боледуване съвпадаше с работата й в другите отдели.

Когато накрая станах от масата, гърбът ми се беше схванал и гореше, като че ли ме бяха проболи с нажежена тел. Изпих някакво обезболяващо хапче и хвърлих поглед към войската от помощници. Бяха измъчени, не спали заедно с мен 72 часа. Седяха, подпрени на мебелите, и чакаха заповедите ми. Дори президентът Фераро беше тук, косите му бяха разчорлени и висяха на пръчки.

— Разровихте ли това престъпно гнездо? — попита той, пъхайки ръка в косите си.

— Да, намерих ги — отговорих аз. — Само че това не е престъпно гнездо, а един човек, майстор на престъпния свят, който има в нокътя на малкото си пръстче повече талант, отколкото вашите продажни бюрократи, и неговата жена-асистент. Те двамата са направили всичко. Името или псевдонимът му е Пепе Перо, а тя се казва Ейнджълин…

— Веднага да се арестуват! Стража, стража… — и Фераро изскочи от стаята. Заповядах му да се върне обратно.

— Това би било най-доброто, което бихме могли да направим. Но в даденият момент е невероятно трудно, тъй като те са откраднали линкора, а не само са го построили. В него всичко е автоматизирано, на първо време няма да е необходим дори екипаж.