Стоманеният плъх

Гмурканията ми в дълбините на самоанализата оставиха неприятен вкус, който не се измиваше с никакви количества течност. Това от което се нуждаех, бе оживяване на нервните ми окончания и раздвижване на застоялата кръв. Проследяването на довереното лице на Ейнджълин изискваше зареждане на батериите ми. Взех вестника и започнах да изучавам новостите в Двора. След два дни трябваше да се състои Големият Бал — много удачно прикритие за търсенията ми.

Тези два дни изглаждах детайлите на предполагаемата операция. Всеки дръвник можеше да провали работата, както обикновено и става. Само с такива таланти, като мен, можеше да се обезпечи стопроцентово прикритие на личността. Измислих си родина — отдалечена провинция на Фрайбур, бедна във всички отношения освен изобилието от нюанси на произношението, което служеше за основа на много шеги и анекдоти. За населението на Местелдрос бяха характерни прямотата и буйствата. Положението ми на дворянин ми даваше право да се скрия под името на граф Брант Дийбщол. Фамилното име на местния диалект означаваше или бандит, или бирник, което ви дава пълна представа за ролята на този човек, както и за източника на фамилната титла. Военен шивач ми скрои мундир и докато го карах да бърза, детайлно назубрих фалшивата си биография.

Не забравих да направя и още нещо — да изпратя на травмирания кръчмар тлъста пачка пари; нали беше принуден да работи с ръка, окована в гипс. Той действително ме ядоса, но наказанието явно беше непропорционално на постъпката му. Този анонимен подарък пречисти съвестта ми и се почувствах доста по-добре.

Нощното посещение в кралската печатница ми даде желаната покана за бала. Мундирът ми седеше като излят, ботушите блестяха предизвикателно. Бях един от първите. Кралската маса съблазняваше с ястията си, а предстоящата работа дразнеше апетита ми. На Фрайбур се бе запазил архаичния обичай на баловете да се носят шпори и меч. Обременен от тази тежест, гърмейки като празна тенджера, се поклоних ниско на краля. Очите му блестяха и бяха толкова мътни, че това явно потвърждаваше истинността на слуховете, че не започва нищо, преди да се посъветва с бутилката. Откровено ненавиждаше тълпата и лицата, предпочитайки да се занимава с бръмбарите си — той беше любител-ентомолог, наистина без капка талант. Кралицата беше много по-приятна в разцвета на двайсетгодишната си красота. Мълвата гласеше, че до смърт са й омръзнали бръмбарите и че предпочита homo sapiens. За да проверя тази клевета, целувайки ръката й, аз едва-едва я стиснах. Тя ме погледна с учудване, в което имаше голяма доза интерес. Отправих се към бюфета.

Гостите продължаваха да идват. Наблюдението не ми пречеше да поглъщам храната и да опитвам вината. Зареждайки се доста добре, реших да си дам почивка, и се смесих с тълпата. Всички жени бяха предмет на най-голямото ми внимание. Повечето от тях бяха поласкани, както ми се струва, от новото ми привлекателно лице и потресаващия мундир, който явно ме отличаваше от местните типове. Разбра се, не смятах, че веднага ще открия следите на Ейнджълин, но все пак имаше някакъв шанс. Няколко жени бегло напомняха за нея, но беше достатъчно да чуя две-три думи от тях и веднага ставаше ясно, че това наистина е синя кръв, а не моята малка междузвездна убийца. Задачата малко се опростяваше от това, че понятието за красота на Фрайбур се свързва с обилието на плът, а Ейнджълин изглеждаше по съвсем друг начин. Тръгнах обратно към бара.

— Последвайте ме! Кралска заповед! — изхриптя в ухото ми пресипнал глас и груба ръка ме хвана за ръкава.

— Пусни ми ръкава или ще изравня мутрата ти — стреснах го аз на своето местелдроско наречие. Той ме пусна сякаш се опари и отстъпи, целият почервенял. — Така е по-добре — добавих аз, прекъсвайки го. — Кой иска да ме види? Кралят?

— Нейно величество кралицата — просъска той през зъби.

— Много добре. Аз също искам да я видя. Води ме — пробивах си път през тълпата, а приятелят ми се мъкнеше отзад, опитвайки се да ме догони. Стигнах групата, обкръжаващата кралица Хелга, и го пуснах задъхан да мине отпред.

— Ваше величество, това е барон…

— Граф, а не барон — прекъснах го аз. — Граф Брант Дийбщол, от беден провинциален род, с намалени права преди един век благодарение на подлите мошеници, князете. — Погледнах сурово водача си, като че ли той лично бе участвал в древния заговор, и той отчаяно почервеня.

— Какви награди имате, граф Брант? — попита кралицата с нисък глас, който породи в мен образа на мъгливо утро. Тя посочи мъжествените ми гърди, накичени с дрънкулки, които изрових сутринта при антикваря.