— На никого не съм причинила нищо лошо. И не съм подозирала, че съм омъжена за Сатаната, ако това имате предвид, госпожице Брукс — изрече тя едва чуто.
Гласът ѝ звучеше напрегнато и дрезгаво, сякаш с часове бе плакала. Външният ѝ вид потвърждаваше думите ѝ.
— Разбираме, че сте обсъждали подозренията си относно вашия съпруг с господин Пелтие. Бихте ли ни обяснили какво ги събуди? — попита Кейт.
— Там е работата — каза Кари, — че като се замисля, наистина се случваха някои странни неща, но Дани винаги имаше готов отговор. Отначало всичко ми се струваше безобидно, след като го обсъдехме. Беше по-скоро усещане. Не съм параноичка, а може би е трябвало да бъда, но просто трябваше да говоря с някого и да му кажа какво се случва и какво ми тежи.
— Значи никога не сте вярвали сериозно, че съпругът ви е Пясъчния човек?
— Не съм сигурна. От известно време ми минаваха такива мисли. Но дори сега ми е трудно да го повярвам.
Усетих погледа на Кейт върху себе си. Кари говореше искрено. Но в гласа ѝ имаше още някаква нотка и тя не се дължеше на прегракналото ѝ гърло, а на нещо, което криеше. Това ми подсказваше шестото ми чувство.
— Госпожо Милър — започнах аз, — случвало ли се е да нараните или да убиете някого заедно със съпруга си?
Отначало Кари замълча. Очите ѝ се затвориха, а веждите ѝ се сключиха като при внезапна болка. Сякаш въпросът ми беше отрова, сипана в отворена рана, и организмът ѝ трябваше да я изхвърли.
— Никога — каза твърдо и отчетливо тя.
— А знаехте ли, че съпругът ви е убиец?
Очите ѝ се навлажниха. Тя примигна и две сълзи потекоха по бузите ѝ, успоредно една на друга, сякаш се състезаваха помежду си. Плъзнаха по челюстта, сляха се под брадичката и паднаха в обща капка на пода.
— Не знаех със сигурност. Подозирах го. Но подозирах и себе си, че съм полудяла, щом си го мисля.
— Когато вече го подозирахте, направихте ли нещо, с което да му помогнете да избегне полицейско разследване?
Тя отговори, без да се замисли:
— Не и съзнателно. Не преднамерено. Ако знаех със сигурност дори и за миг, че е убиец, щях да се обадя в полицията.
— Как бижутата, принадлежали на жертвите, са попаднали в чекмеджето ви?
— Дани ми ги подари.
— Кървавото петно върху ръкава на блузата ви как се е озовало там?
— Изобщо не знаех за него, докато полицаите не ми казаха. Нямам представа. Мога само да предполагам, че е от Дани.
— Фактът, че ако се обадите в полицията, ще изгубите осем милиона долара, има ли нещо общо с решението ви да не я намесвате?
Тя се наведе напред, избърса една сълза с тънките си треперещи пръсти и заговори припряно, сякаш искаше да се разтовари:
— Ни най-малко. Ото ми каза, че би било неразумно да твърдя неща, които не мога да докажа, но не това ме спря. Ако знаех със сигурност, щях да се обадя в полицията. Повярвайте ми, прехвърлях какви ли не възможности в главата си. Бях глупачка. Слушах Дани. Чувствали ли сте се някога предаден, господин Флин?
Кимнах.
— Боли — каза тя. — Нищо не боли колкото това. Нямам предвид какво се говори за мен във вестниците и по телевизията, какво крещят онези хора отвън с плакатите, хилядите заплахи за убийство или изнасилване, които получавам в социалните мрежи. Всичко това е един кошмар, какъвто не съм и могла да си представя, но част от мен си мисли, че го заслужавам.
Поклатих глава.
— Не го заслужавате, Кари.
— Може би го заслужавам. Бях се доверила на Дани и се съмнявах в собствената си преценка. Заради това, заради
Тогава прочетох в очите ѝ какво крие.
Болка и чувство за вина.
Кари Милър беше жертва на лъжите и манипулациите на един злодей. Човек, на когото бе вярвала и когото бе обичала. Не можех да си представя емоционалната цена, която би заплатила за това една млада жена. А на всичко отгоре злодействата на съпруга ѝ я бяха опръскали с мръсотия. В Кари бушуваше ураган от омраза, вина и болка. Както си седеше на канапето, усещах вихрушките около нея, които заплашваха да я разкъсат на парчета. Нямаше покой за душата ѝ. Всяка секунда, всеки миг съзнанието ѝ беше изпълнено с мъка. Тази жена беше жива камера за душевни изтезания. Медиите, приятелите ѝ, съседите, дори самата тя — всички бавно и методично затягаха бурмите на машината, която пронизваше с нажежени шишове мозъка ѝ.
Познавах чувството на болка и загуба. Бях срещал хора, затънали в страданието. Това усещане ги убиваше, а когато аз самият бях смазан от него, се борих да се измъкна. Защото знаех, че оставя ли се, ще се удавя.
Кари Милър страдаше така, както не бях виждал друг да страда. Докато говореше, я слушах внимателно.
Трудно е да се опише истината. Но тя има собствено тегло и плътност. Издава звук, докато прониква през гръдната ти кост, докосва душата ти и пада в корема ти. Блуждае във въздуха и е толкова реална, че сякаш можеш да я захапеш и да откъснеш парче със зъби. Обикновено я разпознаваш още щом я чуеш.