Съучастници

След два дни успяха да идентифицират пръстовия отпечатък, но не чрез полицейските бази данни. На някой си Даниъл Милър, четиресет и пет годишен, му бяха взети отпечатъци, за да му се издаде лиценз за търговска дейност по смисъла на Закона за банковото дело. Следващите петнайсет часа бяха минали неусетно, докато Дилейни си съставяше цялостна картина за живота на Милър, инвеститорската му фирма, произхода и досегашната му кариера и, най-важното, сегашното му местонахождение. Той не фигурираше в списъка на заподозрените, сведен до няколко десетки от няколко хиляди потенциални.

Две…

Наближаваше десет часът. На долния етаж в къщата на Милър светеха няколко лампи. В кухнята, хола и вестибюла.

Дилейни извади пистолета си — „Глок 19“. Наведе се напред, стегнала мускули. Дланите ѝ бяха хлъзгави от потта. Беше готова да се освободи от миризмата на борова смола и гнили листа. Да се изстреля от сянката на дърветата. Работната теория беше, че в къщата има двама души — Даниъл Милър и съпругата му Кари.

Едно…

Тя не дочака нулата.

Някъде в далечината изрева двигател на форд краун виктория. Звукът подейства като стартов изстрел. Още преди командирът на спецотряда да подаде команда за атака, всички бяха на крака, ботушите им газеха през ливадата към точката на проникване. Пред себе си Дилейни вече виждаше десетина агенти от ФБР и ченгета от Нюйоркското полицейско управление, които се носеха устремно въпреки тежкото снаряжение, каските и бронежилетките. Тази вечер тя нямаше да спечели състезанието по бързина, но това нямаше значение. Други щяха да влязат в къщата преди нея. Полицаи и агенти, обучени да разбиват вратите на негостоприемни сгради.

Когато стъпи на верандата, заобикаляйки плувния басейн, спецотрядът вече беше вътре, а задната врата висеше на пантите си. Чу се писък. Женски.

Дилейни застана до задната врата с пистолет в ръка. С нея имаше още петима агенти на ФБР — екипът за претърсване. На гърдите им до служебните им карти висяха ламинирани снимки на издирваните предмети — бижута, за които се знаеше, че са задигнати от труповете на жертвите. Някои от тях бяха лесно различими поради голямата си рядкост. Като огърлицата от таитянски черни перли, взета от Стейси Нилсен преди два дни.

По радиостанцията се чу глас: „Няма го тук. Къщата, дворът и гаражът са чисти. Съпругата е в кухнята. Охраняваме имота отвсякъде“.

Дилейни изруга наум и влезе в къщата през задния вход. Широк коридор водеше към огромна кухня. В сводестия таван, висок близо четири метра, имаше гигантски оберлихт, през който денем сигурно нахлуваше ярка светлина. Но с него сега пространството изглеждаше още по-тъмно. Върху мраморния барплот се търкаляше съборена винена чаша. Тънка струйка червено вино се стичаше от ръба на плота по белите плочи на пода.

На канапе в ъгъла седеше жена с късо подстригана тъмна коса. Кари Милър клатеше невярващо глава и гледаше с разплакани очи двамата униформени от спецотряда, които ѝ задаваха въпроси, надвесени над нея с оръжие в ръка. Беше облечена с бяла тениска, сиво долнище на анцуг и кремави памучни чорапи.

Когато Дилейни се приближи, забеляза идеалния овал на лицето ѝ, светлата кожа и зелените очи, замъглени от сълзи.

— Не знам къде е. От няколко дни не се е прибирал. Каза, че отива някъде по работа… но какво става, моля ви, кажете ми, нямам…

— Госпожо Милър, аз съм специален агент Пейдж Дилейни. Съжалявам за безпокойството. Имаме заповед да претърсим имота ви и да арестуваме вашия съпруг Даниъл Милър.

Трудно е да се прецени реакцията на една жена при такава новина. В този момент Дилейни не беше сигурна, че Кари Милър напълно осъзнава случващото се.

— Госпожо Милър, това, което ще ви кажа, ще ви разстрои сериозно, но за вашата безопасност е важно да знаете истината.

Преди да сервира ужасната истина на Кари Милър, Дилейни изчака няколко секунди, взряна в очите ѝ. Кари вече изглеждаше съсипана и травмирана. Сълзите отмиваха грима от лицето ѝ. Тя подсмръкна и избърса устата си с длан, размазвайки червилото по белите си зъби. Страданието беше могъщ изравнител. През кариерата си Дилейни бе седяла на много канапета с много жени, съобщавайки им лоши новини.

Кари приличаше на всяка от тях.

Бракът ѝ я бе направил богата. Дилейни знаеше, че Кари е израснала в бедно семейство някъде в Средния запад, дошла е в Ню Йорк, за да стане актриса, и някъде по пътя е срещнала Даниъл Милър. Имаше ли някакво значение дали жените, които бе прегръщала и утешавала на всички тези канапета, поправяха размазаното червило по устните си с „Мейбълин“ за десет долара или с „Кристиан Лубутен“ за деветдесет? Чантата на Кари лежеше отворена върху стъклената салонна масичка и Дилейни с радост забеляза евтиното червило вътре. Парите сякаш не я бяха променили. Което издаваше сила на характера. Тя си каза, че на Кари ще ѝ е нужен всеки грам от тази сила, за да премине през следващата глава от живота си.