Тай-пан

— Да му се не види, господине — обърна се той към Струан, гледайки към него над очилата си без рамки. — Как, по дяволите, би могъл да работи човек сред целия този шум и врява? Вие и проклетата ви почерпка.

— Опитахте ли брендито, мистър Куанс?

— Безупречно, драги ми господине. Като циците на мис Тилмън.

— Той свали картината от статива и я вдигна. — Как ви се струва?

— Шиваун Тилмън ли?

— Картината. Велики сфери на хаоса, как можете да мислите за някаква фуста, когато пред вас стои шедьовър! — Куанс извади още една щипка енфие и се задави. Отпи на едри глътки от халбата си с бренди „Наполеон“ и кихна.

Картината беше акварел и изобразяваше днешната церемония. Фина. Точна. И нещо повече. Беше лесно да различиш Брок и Маус. И Глесинг беше там, с декларация в ръце.

— Много е добра, мистър Куанс — каза Струан.

— Петдесет гвинеи.

Миналата седмица купих картина. Двадесет гвинеи.

— Не участвам.

— Петдесет гвинеи и ще нарисувам как вие четете декларацията.

— Не.

— Мистър Купър. Та това е шедьовър. Двадесет гвинеи.

— След тай-пана и Роб аз имам най-голямата колекция на произведения на Куанс в Далечния изток.

— По дяволите, господа, трябва да намеря пари отнякъде!

— Продай я на Брок. Той добре се вижда на картината — предложи Струан.

— Гръм да го удари Брок! — Куанс отпи голяма глътка бренди и каза с дрезгав глас: — Той ме отхвърли, чумата да го тръшне! — като взе четката си, мацна няколко пъти ядосано върху картината и Брок изчезна. — Пусто да остане, защо ще го обезсмъртявам? И вие двамата вървете по дяволите. Ще я изпратя в Кралската академия. Със следващия ти кораб, тай-пан.

— Кой ще плати превоза? А застраховката?

— Аз, момчето ми.

— С какво?

Куанс съзерцаваше картината. Знаеше, че макар да е стар, още може да рисува и да става все по-добър. Талантът му нямаше да изсъхне.

— С какво, мистър Куанс?

Той махна с императорски жест към Струан.

— С пари. Таели. Мангизи. Долари. В брой!

— Нов кредит ли имате, мистър Куанс?

Но Куанс не отговори. Той продължаваше да се възхищава на работата си, като знаеше, че стръвта е хвърлена.

— Хайде, Аристотел, кажи кой е? — настояваше Струан.

Куанс отпи великанска глътка бренди, взе още енфие и кихна.

Прошепна съзаклятнически:

— Седни — огледа се да се увери, че никой друг не го чува. — Това е тайна. — Той вдигна картината. — Двадесет гвинеи?

— Добре — каза Струан. — Но дано да си заслужава.

— Ти си принц сред хората, тай-пан. Енфие?

— Разкарай се заедно с него!

— Изглежда, има една дама, която много се харесва. В огледалото. Без дрехи. Бях удостоен да я нарисувам в този вид.

— Всемогъщи боже! Коя е?

— И двамата я познавате много добре. — После Куанс добави с престорена тъга: — Заклел съм се да не разкривам името й. Но задникът й ще пребъде във вечността. Великолепен е! — Още една глътка бренди. — Настоях, хм, да я видя цялата. Преди да се съглася да приема честта.

Той целуна пръстите си в екстаз.

— Безупречна, господа, безупречна! Ами циците й! Мили боже, почти се побърках! — Още една глътка бренди.

— На нас можеш да кажеш. Хайде де, коя е?

— Правило първо в рисуването на акт, както и в прелюбодеяния: никога не разкривай името на дамата. — Куанс със съжаление видя дъното на халбата. — Но сред вас няма никой, който би платил хиляди гвинеи, за да я притежава.

Той се надигна, оригна се звучно, изтупа се, затвори кутията с бои и взе статива, безкрайно доволен от себе си.

— Е, стига работа за тази седмица. Ще се отбия при твоя компрадор за тридесет гвинеи.

— Двадесет гвинеи — каза Струан.

— Един оригинал на Куанс, отразяващ най-важния ден в историята на Ориента — каза Куанс презрително, — за по-малко от цената на бъчва Наполеон.

Той се завърна в голямата си лодка и изтанцува една жига, насърчаван от останалите на борда.

— Мили боже, коя ли може да бъде? — попита Купър накрая.

— Трябва да е Шиваун — каза Струан и кратко се изсмя. — Тя би направила точно нещо от този род.

— Никога. Тя наистина е буйна, но не чак толкова. — Купър неловко погледна към кораба база на „Купър — Тилмън“, където беше отседнала Шиваун Тилмън. Тя бе племенница на неговия съдружник и беше пристигнала в Азия от Вашингтон. По това време бе станала най-желаната партия на континента. Беше красива, деветнадесетгодишна, дръзка и подходяща, но нито един мъж не можа да я привлече — нито в леглото, нито в църквата. Всеки ерген в Азия, включително и Купър, й беше правил предложение. На всичките тях не бе казано нито да, нито не — държеше ги за юздите, както всичките си поклонници. Но Купър нямаше нищо против — той знаеше, че тя щеше да стане негова жена. Тя бе изпратена тук под опеката на Уилфилмън от баща си, сенатор от Алабама, с надеждата, че Купър и тя ще се харесат, за да се укрепи по-здраво семейният бизнес. И той се беше влюбил в нея в момента, в който я беше видял.

— Тогава незабавно ще обявим годежа — бе казал удовлетворено Тилмън преди една година.

— Не, Уилф. Няма нужда да бързаме. Нека свикне с Азия и с мен.

Щом се извърна от Струан, Купър се усмихна на себе си. Такава си заслужава чакането.

— Тези котенца са способни на всичко.