Тай-пан

— Не е погрешно, сине. Казвам само, че някои хора са светци. Други са щастливи да бъдат смирени, обикновени и без амбиции. Раждат се и хора, доволни да заемат второто място — но аз не мога. Нито Брок. А ти?

— Не знам.

— Някой път ще бъдеш подложен на изпитание. Тогава ще разбереш.

— Тогава искаш да кажеш, че парите са всичко?

— Казвам, че без сила не можеш да бъдеш светец в наше време.

Силата като самоцел е грях. Парите като самоцел са грях.

— Толкова ли е важно да имаш пари и сила?

— Не, сине — каза Струан с иронична усмивка, — важна е липсата на пари.

— Защо искаш власт?

— А ти, Кълъм?

— Може би не искам.

— Аха. Може би. Нещо за пиене, сине?

— Ще взема малко шампанско.

— Ял ли си?

— Да, благодаря ти. Все още не се познаваме добре — каза Кълъм.

— Има време, синко. Толкова се радвам, че си тук. Толкова се радвам.

Кълъм отново погледна монетите.

— Всъщност няма значение, нали? За партньорството и всичко. С компанията е свършено. Какво смяташ да правиш?

— За още двадесет и девет дена нищо не е свършено. Ако джос е против нас, този вариант на „Ноубъл хаус“ отпада. Започваме отново.

Не се заблуждавай, помисли си той, никога няма да започнеш отново.

— Вечната битка?

— А ти какво си мислиш, че е животът, сине?

— Може ли да се оттегля от съдружие, ако не ми харесва или ако счета, че не ме бива или не си струва? По мое желание?

— Да. Но не и ако някога станеш тай-пан. Тай-панът никога не се оттегля, докато не се увери, че компанията е в добри ръце. Той трябва да бъде сигурен. Това е последната му отговорност.

— Ако китайските търговци ни дължат толкова много, защо не съберем дълговете си? Тогава ще имаме пари да платим на Брок.

— Нямат толкова. — „Дявол го взел — каза си Струан, — вътре си с двата крака. Реши се. Или Тай-сен, или нищо.“

— А Негово превъзходителство? Той не може ли да ни отпусне аванс? От парите за откупа?

— Те са собственост на Короната. Парламентът може да уважи иска му, но може и да откаже да плати. Среброто ще си остане там, където е повече от година.

— Но все ще ги получим. Брок сигурно ще приеме поръчителството ти?

Гласът на Струан стана груб.

— Вече ти обясних размера на Броковото милосърдие. Аз не бих му дал и двадесет гвинеи, ако той беше на моето място. Да върви по дяволите заедно с проклетите си изчадия.

Кълъм неудобно се размърда на стола си. Обувката му закачи една монета и тя внезапно проблесна.

— Негово превъзходителство не е много… добре де, не е ли много глупав?

— Той е като риба на сухо тук, в Азия — това е всичко. Не е подходящ за тази работа. Но пък е загуба за дворовете в Европа. Обаче той е пълномощник. Това е, което има значение. Да, не е много умен, но се пази и от него. Пази се от всички.

— Винаги ли прави каквото му кажеш?

Струан погледна в нощта през отвора на палатката.

— В повечето случаи приема съветите ми. В случай че съм последният, който ги предложи.

Кълъм побутна друга гвинея.

— Трябва да има нещо… някой, към когото да се обърнеш. Все трябва да имаш приятели.

Съзнанието на Струан неумолимо се изпълваше с името на единствения човек, който можеше да отвори капана: Тай-сен. Брок ще вземе корабите, без да му мигне окото, кипеше той от безсилна ярост. Без кораби не струваш, момко. Къщата, Хонконг, планът. Да, би могъл да започнеш отново, но не се заблуждавай. Не можеш да построиш и намериш хора за такава флота отново. Никога вече няма да настигнеш Брок. Никога. Ти ще бъдеш вторият. Ще бъдеш завинаги втори.

Струан усети пулсирането на вените на врата си. Гърлото му бе пресъхнало. Няма да бъда втори. В името Божие, не мога. Не мога. Не мога. След Брок или след когото и да било.

— Утре, когато се върне „Чайна клауд“, заминавам за Кантон. Ти ще дойдеш с мен.

— А разпродажбата на земите? Не трябва ли да я почна?

— По дяволите разпродажбата! Първо трябва да спасим компанията. Иди на „Рестинг клауд“, сине. Тръгваме веднага щом стане възможно.

— Добре. — Кълъм се изправи.

— Лека нощ, сине.

Монетите привлякоха погледа на Кълъм, хипнотизираха го. Той започна да ги събира.

— Казах ти да ги оставиш!

— Не мога. — Челото на Кълъм бе обсипано с капки пот. Монетите като че изгаряха пръстите му. — Аз трябва… аз трябва да ги взема.

— Защо, за бога?

— Не знам. Аз… аз просто ги искам. — Той сложи монетите в джоба си. — Сега са мои. Лека нощ, татко.

Четвърта глава

Струан вечеряше сам в просторната трапезария на тяхното величествено представителство в Селцето до Кантон. Голямата триетажна сграда бе построена преди четиридесет години от Остиндийската компания. Струан винаги бе копнял за нея като съвършено място за „Ноубъл хаус“. Преди осем години той я бе купил.