Тай-пан

Всички търговци — с изключение на американците — се бяха събрали в голямата величествена зала, която Струан използваше като частен кабинет. На едната стена в редици бяха подредени буренца с коняк, уиски, ром и бира. Другата заемаха рафтове книги и регистри. По стените висяха картини на Субанс — пейзажи от Макао, портрети и кораби. Имаше шкафове и витрини, през които се виждаха оловни халби и сребърни чаши. Редица абордажни саби и мускети. Барут и гюллета.

— Много шум за нищо — изгрухтя Мастърсън. Той беше червенолик, дебелогушест мъж в началото на тридесетте и оглавяваше фирмата „Мастърсън, Роуч и Роуч“. Беше облечен, както и останалите мъже, в тъмен сюртук от фино черно вълнено сукно, безупречна жилетка и филцов цилиндър.

— Китайците никога не са ни досаждали в Селцето — от самото му създаване, да му се не види.

— Аха. Но това беше, преди да им обявим война и да я спечелим. — На Струан му се искаше всички да се разберат и да си отидат. Беше поднесъл напарфюмирана кърпичка до носа си, за да неутрализира миризмата на вкиснато, която се разнасяше от телата им.

— Аз пък викам да изхвърлим гадните знаменосци от площада, и то незабавно — предложи Горт, като отново доля бира в халбата си.

— Ако трябва, и това ще направим. — Брок уцели оловния плювалник. — Писна ми цялото това дрънкане. Съгласни ли сме с плана на Дърк или не? Той огледа присъстващите.

Повечето търговци отвърнаха на погледа му. Бяха около четиридесет — англичани и шотландци, — с изключение на Еликсен Датчанина, който бе представител на една лондонска фирма, и тучния парс Румажи от Индия в развяваща се роба. Присъстваха Макдоналд, Кърни и Молби от Глазгоу и Месър, Вивиън, Тоуб и Смит от Лондон — все главни представители. Всичките до един — яки, непоклатими мъже в разцвета на трийсетте.

— Надушвам беда, сър — каза Румажи и подръпна дългия си мустак. — Предлагам да отстъпим незабавно.

— За бога, Румажи, целият план се заключава в това да не отстъпим — каза язвително Роуч. — Ще отстъпим само ако е наложително. Гласувам за плана. Съгласен съм с мистър Брок. Прекалено много дрънкаме и това ме уморява.

Планът на Струан бе прост. Всички трябваше да чакат в канторите си. Ако нещата се размътеха, след сигнал на Струан те щяха да се стекат към кантората му под прикриващия огън на неговите хора, ако се наложеше.

— Да отстъпим пред езичниците? Никога, пусто да остане!

— Може ли да предложа нещо, мистър Струан? — попита Еликсен.

Струан кимна на високия светлокос мълчалив мъж.

— Разбира се.

— Може би някой от нас ще се наеме да отнесе известие до Уампоа. Някоя бърза гемия ще може да пробие оттук до флота в Хонконг. Просто в случай, че ни обкръжат и ни отрежат пътя като преди.

— Добра идея — каза Вивиън, който беше висок, блед и много пиян. — Хайде всички да отидем. Може ли още едно уиски? Ти си добро момче.

Изведнъж всички заговориха и се изпокараха за това кой да замине. Накрая Струан ги умири.

— Дължим предложението на мистър Еликсен. Ако не възразява, защо той да няма честта?

Те се скупчиха в градината да видят как Струан и Брок съпровождат Еликсен през площада до гемията, която Струан бе оставил на разположение. Знаменосците не им обърнаха никакво внимание, освен дето сочеха към тях и издаваха подигравателни възгласи.

Гемията отплава надолу по течението.

— Може би никога няма да го видим отново — каза Брок.

— Смятам, че няма да го пипнат. Иначе нямаше да го пусна.

Брок изгрухтя.

— За чужденец си го бива. — Той се запъти заедно с Горт към собствената си кантора. Останалите търговци се втурнаха към техните.

Когато Струан провери и остана доволен от разположението на въоръжения пост в градината и до задната врата, която водеше към Хог стрийт, той се върна в апартамента си.

Мей-мей я нямаше. Както и А Гип.

— Къде е Миси?

— Не знае, господарию. Аз не виждал кау чило.

Той претърси цялата сграда, но те бяха изчезнали. Сякаш изобщо не бяха идвали тук.

Пета глава

Струан стоеше в градината. Беше точно преди полунощ. Напрежение витаеше във въздуха. Той знаеше, че повечето търговци ще спят облечени, с оръжие подръка. Той хвърли поглед към знаменосците през портата. Някои спяха. Други си говореха около огъня, който бяха запалили на площада. Нощта бе хладна. Почти не се долавяше движение по реката.

Струан се отдалечи от портата и замислено обиколи градината. Къде, по дяволите, бе Мей-мей? Той знаеше, че тя няма да напусне Селцето умишлено. Може да е била отвлечена. Може би… не, в името на светата кръв Христова, не трябваше да мисли така. Но знаеше, че и най-богатият военачалник в Китай не би се поколебал да я вземе — ако трябваше и насила, — стига да я зърнеше.

Някаква сянка се прехвърли през стената. Струан усети ножа в ръката си.

Беше китаец, който, треперейки, му подаде късче хартия. Беше нисък гъвкав мъж със счупени зъби и изпънато лице, пожълтяло от опиума. На хартията се открояваше знакът на Джин-куа — личен печат, използван само за договори и специални документи.

— Господарю — каза меко китаецът. — Трябва дойде. Сам.