Тамплиерът

Малко по-късно Юг, понесъл покрит със зелени листа клон, отсечен от някакво дърво, следван от Белтран и съпроводен от Теодор и Алберик, пое в галоп през прахоляка. Свещеникът държеше вдигнат кръст, привързан на прът. Франките влачеха вече съблечени мъртъвци — злокобни трупове с пресни морави рани — към погребалните клади, които набързо се издигаха покрай потока. Купът от мъртъвци беше напръскан с дървено масло. Един свещеник отслужи заупокойна молитва. Хвърлиха горяща факла и буйни пламъци обгърнаха планината от мъртъвци. Черен дим се заиздига към небето от кладата. Непоносимата смрад на горяща плът се понесе на талази по бойната линия. Годфроа дойде на кон, по лицето му още се четеше яростта на боя. Погледна разсеяно към Елеонор и поведе коня си към мястото, където виконтът и останалите водачи бяха разчистили каруците, за да наблюдават бойното поле и събиращото се множество гърци. Пратеници от вражеския лагер прекосиха в галоп мрака, понесли клонки в знак, че искат мир. Франките ги приеха и позволиха на гърците да обходят полето, за да приберат мъртвите и ранените. Елеонор се свлече на земята. Иможен се присви до нея. Поделиха си парче корав хляб, малко горчиво вино и няколко сухи стафиди.

— Предполагаше се, че сме тръгнали към Йерусалим, Небесния град — прошепна Елеонор. — А ето ни сред полята на ада!

— Сестро?

Елеонор вдигна очи. Над нея стоеше Норбер. Изпитото, сбръчкано лице на бенедиктинеца беше изпръскано с кръв.

— Става дума за ковача Фюлше — Норбер кимна с глава към мястото. — Има смъртоносна рана. Настоява да говори с теб, преди да се изповяда.

Елеонор се изправи. Почувства се толкова замаяна, че се наложи Норбер да я подкрепя с ръка, докато я водеше надолу към реда от каруци. Подминаха хора, скупчени около стенещи и ридаещи мъже и жени. Други привеждаха в ред оръжията си. Неколцина се молеха около малка статуя на Богородица или на своя светец-закрилник. Обвиваше ги гъст, вонящ дим. Намериха Фюлше подпрян на някакви чували. Лежеше, разтърсван от гърчове, с мръсна превръзка около врата и окървавени гърди.

— Не мога да спря кървенето — едва чуто прошепна лечителят. — Целият е в рани.

Елеонор коленичи. Очите на Фюлше потрепнаха. Опита се да я хване за ръка, но не му бяха останали никакви сили. Елеонор потисна собственото си изтощение и впрегна цялата си воля, за да не се разбунтува стомаха й. Насили се да не обръща внимание на непоносимата воня около нея.

— Улучиха ме — дрезгаво рече Фюлше — почти едновременно с камък от прашка и стрела.

Примигна.

— Раната е на гърба. Няма значение, така е пожелал Бог. Чуй ме — ковачът се обърна и Норбер се отдръпна. — Приближи се.

Елеонор се подчини.

— Наблюдавах те — задавено рече ковачът. — Вярвам ти, господарке Елеонор. Ще ти доверя нещо. Аз съм един от онези, които убиха Анстрита. Не, слушай! Ти не си от Оверн, сестро, а ние там живеем сред вещици и вещери. Анстрита беше скитница, познавачка на билките, която дойде и се засели в селото ни. Беше пришълка. Строи ни се подозрителна. Тя с никого нищо не споделяше, но Бог е свидетел, че беше много сърдечна. Хващаше окото, беше млада. Намериха се сред жените такива, които й завидяха, а сред мъжете — такива, които я пожелаха. Имаше пари и — по всичко личеше — водеше добродетелен живот. Добродетелният живот не я спаси. Тръгнаха приказките, вината за несгодите и бедите беше хвърлена на нея. Седмица след миналия Архангеловден, аз и останалите грешници, които бяхме пили в „Божията лоза“, я… — Фюлше се задави, на устните му се показа розовееща кървава пяна и запремигва. Пое дълбоко дъх. — Получихме тайна вест. Никой не знаеше кой я донесе. В точно определен ден трябваше да се срещнем в полето, точно по времето, когато отец Алберик биеше камбаната за вечерната служба. Така и сторихме, един по един се събрахме в тревиста и дълбока падина, от която нямаше да се вижда светлината на огъня. Мислехме си, че е някаква шега, но в съобщението се споменаваше Анстрита, затова както бяхме пияни и готови за злодеяния, се съгласихме. Трябваше да се появим там с лица скрити под качулки и с маски, така и сторихме, но аз ги разпознах — управителя Робер и другите грешници.

Той замлъкна и задавено си пое дъх.

— Кои? — попита Елеонор.

— Не мога да ти кажа, сестро, страх ме е от Божия съд. Не искам да лъжа или да хвърля другиму вината. Душата ми е черна и греховете й са достатъчно тежки.

Думите му потънаха в пристъп на кашлица.

Елеонор грабна един мях с вода и го допря до устните му. Лицето на Фюлше беше придобило цвета на отиващ си от този свят човек. Елеонор трескаво се огледа. Историята на ковача я беше накарала почти да забрави кървавата неразбория, която я заобикаляше. Изведнъж си спомни, че Юг беше препуснал с коня си към гръцкия стан и тихо се помоли да не му се случи нищо лошо.