Тамплиерът

Ужас и паника завладяха лагера, когато се прибраха и други от съгледвачите. Турците напредвали бързо в боен строй. Боемунд си пробиваше път през събиращите се отряди и въвеждаше ред. Разположиха каруците за отбрана. Освободиха бързо воловете и магаретата, а дисагите и вързопите използваха, за да запушат пролуките. По заповед на Боемунд конниците застанаха отпред. Задната част на лагера беше защитена от блатото, а полукръг от пешаци и стрелци щеше да го защитава от двете страни. Виком се даваха разпореждания за хода на сражението. Без да се помайват, воините нахлузваха доспехите си. Мечовете и ножовете бяха готови да бъдат извадени от ножниците. Тревога обхващаше кръстоносците, страховете им набираха сила. Хората се молеха на колене, хлипайки, за помощ.

— Ето ги! — чу се вик.

Изправена в една каруца, Елеонор наблюдаваше мъглата, която се издигаше от входа на долината. После мъглата се отдръпна и разнесе, и от нея лумнаха цветове и блясък на ризници. Земята потрепери под грохота на приближаващата се войска. Носеше се прах до небето, после прашният облак се прокъса. Елеонор затаи дъх, видяла мощта на врага. Бяха цели пълчища ездачи, въоръжени с кръгли щитове, с готови за стрелба лъкове, с опънати тетиви. Наближаваха сред оглушителен тропот на копита, барабанен звън и цимбали. Неизброимата тълпа се насочваше в тръс към смълчаните редици на франките. Крясъци прорязаха въздуха. Високо вдигнати зелени знамена се вееха от утринния полъх на вятъра. Развели своите знамена, франките отговориха с бойни викове, после, като ловджийски псета, се втурнаха в бесен галоп напред. Искаха да ударят врага като стенобойна машина, но турците ловко се разделиха вляво и вдясно. Щом го направиха, стрелците им засипаха залп след залп редиците на франките, а после въоръжените със секири и ятагани пешаци ги нападнаха отстрани. Към облечените в ризници конници полетяха куки, които ги събаряха от седлото. Върху главите им се стоварваха стомана и кремък, заваляха камъни. Ръце и крака биваха отсичани с един-единствен замах. Второто крило на франките се готвеше да нападне, но турските коне — пъргави и с лек товар — обкръжиха разгърнатия за бой първи ред и се втурнаха към изчакващите редици, които покосиха с порой от стрели. Рухваха коне, други се втурваха в галоп от страх, но турците ги наобикаляха и събаряха на земята коня ведно с ездача. На Боемунд толкова му и трябваше. Военните знамена на Нормандия заплющяха, бойният му вик прокънтя във въздуха. Рицарите му се хвърлиха напред към врага.

Измъчена от непоносимия пек и потънала в лепкава прах, Елеонор разбираше, че тактиката на турците се състои в нападение и веднага след него престорено отдръпване. Появиха се нови вражески сили. Елеонор се озърна. В лагера цареше неописуема неразбория. Мъже, жени и деца разбраха, че ако бойният ред на рицарите на Боемунд се разкъса, турците ще ги връхлетят и съсекат. Вдигна се чудовищна врява — изсвирвания с рог, барабани, цимбали и тръби, примесена с крясъци, викове и грохота на битката. В синьото небе се появиха лешояди — отблъскващи черни сенки, реещи се над мястото на кръвопролитието. Извеждаха ранените от битката, та да се погрижи за тях лечител или свещеник. Един рицар — целият в рани и драскотини, дойде присвит на една страна и се свлече до каруцата. Елеонор се отърси от вцепенението, скочи и разтвори плетената му ризница и елека. Под тях ризата беше прогизнала от кръв. Помъчи се да спре кръвта, съсиреците вече привличаха мухите.

— Недей, заведи ме при лечител — каза хрипливо мъжът, сграбчи ръката на Елеонор и посочи към предната линия. — Трябва им вода.