Тамплиерът

— Как? — рязко рече тя. — Да не би да ни поникнат криле и да прелетим над стените?

Юг пусна ръцете й, измърмори нещо за Боемунд и си тръгна. Елеонор затвори очи и прошепна кратка молитва. Твърде рязка беше. Всички бяха гладни, премръзнали и изтощени. За миг мислите й я понесоха към някогашните Коледи в имението им в Компиен: пращящите в огъня дънери, примамливото ухание на печеното, бокалите, пълни догоре с вино.

— Трябва да престана!

— Да престанеш с какво, господарке-сестро?

Елеонор отвори очи. Писарят Симон се взираше в нея.

— Трябва да хапна месо — ядно му отвърна тя.

— Човешко ли? — пошегува се той. — Господарке, трябва да се оттеглим.

Симон я изведе от шатрата и тя го последва през притихналия, скован от студ лагер. Тук-там блещукаха огньове, над които къкреха котлета с гозба. Мъже, жени и деца се скупчваха наоколо в търсене на топлина и храна. Мръсните, изпокъсани знамена се вееха на прътите. Елеонор отмести поглед. Видът на спътниците й задълбочи унинието и тъмнината в душата й. Като стигна до шатрата си, попита къде е Иможен.

Симон сви рамене.

— Къде би могла да бъде! Белтран знае къде да намери храна. Затова, където е храната, там е и Белтран, а където е Белтран, там е Иможен.

Елеонор седна на влажните възглавници. Симон наряза на тънки резени приготвеното месо, сложи част от тях на парче пергамент и й го подаде.

— Ето, господарке, и виж какво още намерих — той разгърна кожения си елек, взет от мъртъв войник, и измъкна малък мех с вино. Поседяха така, поделяйки си виното. Симон се зае да запали малък огън, събра съчки и някакви отпадъци, за да ги изгори. Пушекът вонеше, но слабият пламък донесе малко топлина.

— Господарке, защо не се заемем отново с хрониката? Няма ли да е по-добре, отколкото да седим и да се взираме в пламъците? Повярвай ми, много души са били погубени заради безцелно зяпане в пламъците…

След месото и виното, Елеонор се чувстваше по-добре, и макар да имаше болки в стомаха, кимна в знак на съгласие.

— Така ще е най-добре — прошепна тя. — Да, най-добре…

Настаниха се възможно най-удобно. Елеонор си каза, че Симон се беше оказал много полезен. Тя отново прокле завладялата я горчивина. Симон беше приятел. Беше й разказал едно-друго за живота си. Как първата му жена умряла от треска, а пък втората му жена и невръстният им син били отвлечени от турски разбойници.

— Господ знае къде са, господарке — рече й той. — Може пък един ден…

Тя си даде сметка, че и Симон има своя собствена книга на горчилките, носи свой собствен товар. Писарят се беше изучил да отмъква ловко храна, а и различни дребни глезотии. Отвръщаше на покровителството й с дълбока вярност. Беше я убедил да разкаже преживяванията си, да опише развитието на похода и настояваше да продължи да записва спомените си.

— И други го правят — подкрепяше той с доводи настояването си. — Етиен дьо Блоа пише писмо след писмо до жена си, в което й разказва всичко в най-големи подробности.

Опустошенията, съпътстващи похода и проточилата се ужасна обсада бяха попарили въодушевлението и желанието на Елеонор за размисли и за мемоари. Симон направи опит да повдигне духа й с новини, скандали, слухове и клюки. Тя си спомни предупреждението на Юг за предателя, за шпионина, но както отбеляза и Симон, турците имаха безброй шпиони сред кръстоносците. Несъмнено те настървено събираха новини за условията в лагера на франките и тези новини щяха да зарадват неимоверно обсадените граждани на Антиохия. Ширеха се и грозни слухове, че в Египет се събирала войска, която щяла да притисне Божията армия към стените на Антиохия и да ги изтреби до последния човек. Но важното беше и друго — че проницателните наблюдения на Симон за религията бяха променили Елеонор, макар да не бяха засегнали вярата й. Тя все още вярваше в силата на литургията, причастието, молитвата и в нуждата от изповядване на греховете. Но по време на пътуването беше започнала да си задава въпроси за истината за Божията армия и великата идея на Урбан. Deus vult! Дали това точно искаше Господ, питаше се тя. Смърт, жестокост, насилие и грабежи? Страховитата ненаситност на водачите им — сеньорите, които не спираха да спорят как да си поделят градовете?

— Господарке — прекъсна мислите й Симон. — Дорилея, напуснахме Дорилея, помниш ли? Беше в разгара на лятото…