Тамплиерът

Яги Сиян раздаваше правосъдие в едно вътрешно помещение. Стените и подът на тази зала бяха с цвета на слонова кост, но я наричаха „Залата на перлите“. Управителят се бе разположил на малък, натъпкан с дреб дюшек и бродиран в синьо и сребърно плат, който покриваше подиума. От двете страни седяха първите му военачалници, до един облечени в отворени тъмни наметала над ослепителнобели роби. Някои от тях носеха тюрбани, на други косите падаха свободно по раменете. Изглеждаха внушителни и страховити с тъмните си, мургави лица, проблясващи очи, с черни, сиви и бели мустаци и бради. Единствено Яги Сиян носеше оръжие: затъкната в пояса кама, чиято ножница беше украсена с изключително фина и сложна бродерия. Из стаята бяха пръснати хората от личната му стража, с тъмночервени тюрбани около посребрени островърхи дамаски шлемове, с проблясващи плетени ризници под сините наметала и с ръце, поставени на дръжките на извадени саби. Поканиха Теодор, Симон и Елеонор да седнат на възглавниците пред подиума. Иможен коленичи зад тях.

Яги Сиян се поизправи на кървавочервените възглавници. Изглеждаше доста странно: имаше голяма, плешива глава, щръкнали уши, бели мустаци и брада, която се спускаше чак до пояса му. Оглеждаше изпитателно Елеонор, изпъкналите му очи чак искряха от любопитство, после се извърна към Теодор и започна да му задава въпроси. От време на време се обръщаше и се усмихваше на Симон. Елеонор се чудеше дали пък писарят не е този, за когото се представя — дали не е турски шпионин, нарочно пратен в Божията армия. Разпитът беше кратък, но изчерпателен, прекъсван на няколко пъти от Яги Сиян, който вдигаше ръка, та глухонемите слуги да могат да напълнят чашите с леденостуден шербет и купите със захаросани бадеми. По-късно Елеонор научи, че щом вече храната е била поднесена и приета, станало ясно, че нищо не ги застрашава. Теодор й каза и че разпитът протекъл леко, понеже говорел истината, а пък благоразположението на управителя към Симон се обяснявало със заключението на Яги Сиян — че бягството на писаря доказва утежняващото се положение на Божията армия.

Яги гореше от желание да научи какво се обсъжда на висшите съвети в Божията армия. Теодор на драго сърце заизрежда безкраен низ от беди: бягството на граф Бодуен към Едеса, отклоняването тихомълком на немалко кръстоносци към крайбрежието, разделението между водачите, недостига на храна, липсата на добитък, особено на коне и товарни животни, липсата на един общ военачалник, болестта на граф Реймон и невъзможността да се обсадят всички градски врати. Това бяха радостни новини за турците. Яги Сиян и съветниците му кимаха доволно и с разбиране.

Теодор успя да ги убеди и защото говореше разпалено, настояваше, че описва положението каквото е, а не каквото му се искаше да бъде. Пък и казаното от гърка явно съвпадаше с онова, което Яги Сиян беше научил за Божията армия или поне искаше да вярва, че знае за противника си. Теодор с всички сили се постара да не проявява излишно любопитство. Не се опита да разбере откъде управителят е получил сведенията си за Божията армия. Пък и това не беше толкова трудно за разгадаване. Две от главните антиохийски порти бяха останали извън обсадата, затова съгледвачи можеха да влизат и излизат от тях почти винаги, когато им се приискаше. Впрочем, Теодор беше доверил на Елеонор, че най-голямата опасност се криеше във възможността някои от шпионите в Божията армия да заподозрат нещо нередно около бягството им и да предадат сведения за тях на турците. Но в края на краищата Яги Сиян остана доволен.

— Франките — заяви той — ще претърпят поражение, ще се издавят в море от разруха и ще бъдат изпепелени от огъня на вечната смърт.

Тогава управителят допусна най-страшната си грешка. Повери Теодор и спътниците му на грижите на един арменски благородник на име Фируз, който по време на разпита седеше от дясната му страна: висок, изискан мъж с хлътнали очи, остър нос и пълни, издадени устни. Фируз носеше бял тюрбан и дълъг елек от брокат без ръкави, над кремава роба. Той се изправи в отговор на направения от Яги Сиян жест и подкани на Теодор и хората му да го последват. Яги Сиян обаче не беше приключил. Той пъхна ръка под една от възглавниците и хвърли към Теодор малка кесия със сребро, която наемникът умело улови. Ловкостта му предизвика смях сред останалите. Другите съветници се поклониха към Яги Сиян и станаха, за да стиснат ръката на Теодор, Елеонор и Симон, а Иможен чисто и просто подминаха, без да й обърнат внимание. Затова пък Яги Сиян любезно бе похвалил полугласно красотата на „съпругата“ на Теодор.