Тамплиерът

И двамата рицари страняха от жените в лагера, включително от красавиците, пленени от турците. Теодор подозираше, че двамата може и да са дали тайно обет за бедност и целомъдрие съгласно целта си. Често се чудеше дали не бяха убедили епископа на Оранж, който беше наследил Адемар като религиозен водач на Божията армия, да ги ръкоположи за свещеници. Но несъмнено те си оставаха и воини, свирепи в битка, ненадминати майстори на меча, копието и лъка.

Бедните братя от Храма, които бяха тръгнали от Прованс с толкова възвишени надежди, вече приличаха на случайно събрани от обстоятелствата спътници, а не на братство. При Антиохия те вече се превърнаха в общност на рицари, привлечени от Юг и Годфроа под тяхното знаме. Имаха ново знаме, направено от олтарна покривка, на която беше изобразен червен кръст на бял фон. Носеха същия знак отляво на гърдите си или на гърбовете на огромните си наметала. Рицарите, които се присъединяваха към тях, приемаха оповестения правилник. Елеонор много се забавляваше от спора дали да бръснат главите и брадите си или да оставят косите и брадите си да растат на воля. В късната есен на 1098 година беше прието последното, макар размъкнатият външен вид на новото братство да не даваше правилна представа за военните умения на членовете му. Те участваха в нападения, като изключително добре организирани отряди, подчинени на строгата дисциплина на Юг. Вземаха пленници и се отнасяха към тях достойно. Строго им беше забранено изнасилването на пленени жени. Всички заграбени притежания трябваше да останат обща собственост, всеки отделен предмет, донесен след плячкосване, отиваше в общата хазна, за която отговаряше Годфроа. Завзеха за себе си една от по-малките кулички близо до Портата на моста, която преименуваха на „Дверите на Храма“ — име, което напомняше на някогашното братство. Там те съблюдаваха молитвения правилник на бенедиктинския орден: сутрешна литургия, отслужвана от Алберик и Норбер, които изпълняваха функциите на техни капелани, следваха останалите Божествени служби. Тези рицари промениха и отношението си към водачите, отдалечиха се от съперничеството между норманите на Боемунд и провансалците, предвождани от граф Реймон, и отделяха значително време, за да подпомагат бедните от Божията армия. Братството от „Дверите на храма“ създаде болница, както и обща кухня, където всеки дошъл получаваше храна. Имаха дори своя собствена хазна за разпределение на общите пари. На бедните и болните раздаваха храна, раздаваха и оръжие на онези, които не разполагаха с такова. Помагаха на жени, особено на вдовици или самотни. Изключиха жените от братството си, но постоянно приемаха годни да служат за оръженосци, пажове и прислужници.

Юг и Годфроа работеха неуморно, рядко се прибираха вкъщи, освен късно вечер. Доста често оставаха в спалните, направени в тяхната кула. От дън душа вярваха, че Бог има свой план за тях и че тяхната тайна цел ги пази. Десетки хиляди бяха измрели, но те, Елеонор, Теодор, Алберик и Норбер, бяха оцелели като по чудо, ако не се считат незначителните наранявания или неразположения. Оцелели бяха и онези, които бяха близки на тяхната група, като Иможен и Белтран, които вече открито живееха като мъж и жена. Пък и опасността от Магьосника, зловещия ловец на реликви и онези фанатици, федаините, изглежда се беше стопила. Теодор също беше съгласен с това, казваше, че вероятно са измрели — било в битка, било от болест. Симон не мислеше така. Беше омагьосан от историите, според които федаините били сред тях, макар да му беше трудно да повярва, че са изпратили свои хора толкова далече от своята самотна крепост сред хълмовете. Но и той, и Елеонор и Теодор бяха съгласни, че постъпката на Балдур, когато беше измъкнал бойния си колан и го беше хвърлил в праха с думите: „обеси предателя си с това“, е доста озадачаваща и може да означава, че тайнственият им противник или противници само са се отдръпнали за известно време.