Теодор Буун — Заподозрян

— Права е, Тео — додаде господин Буун. — Може да се наложи да се явим пред съда за малолетни и да разкажем какво са направили двете момчета. Така че майка ти не може да представлява госпожа Фин, след като ние вероятно ще свидетелстваме срещу синовете й. Знам, че е неприятно, но нямаме друг избор.

Тео сви рамене и тайничко се зарадва, че семейство Фин вече няма да имат никакво вземане-даване с „Буун и Буун“.

Тео беше на седмото небе. Родителите му въздъхнаха облекчено. Дори Джъдж изглеждаше по-щастлив.

— Понеделник е — каза Тео. — Ще отскоча да се видя с Айк.

От стереото тихо звучеше Боб Дилън. Айк пушеше лула и над стаята беше надвиснал синкав облак. Тео беше изпратил десетки есемеси на Айк този ден, за да го държи в течение. Последният гласеше: Фин са арестувани. Пълни признания. Ура!

— Поздравления, Айк — каза Тео и остави петдесетте долара върху разхвърляното бюро на чичо си. — Заслугата е твоя.

Айк се ухили широко, понеже сега не беше време да се прави на скромен.

— Какво да ти кажа? Гениален съм!

— Прекрасно, Айк, просто прекрасно.

— В какво настроение е Марсела?

— Не много добро. Не може да си прости, че не се е досетила.

— А трябваше. Марсела е умна и трябваше да заподозре, че е нещо, свързано с нейните дела.

— Не я обвинявай, Айк. И бездруго й е гадно.

— Добре, но след като на мен ми хрумна, би трябвало тя също да се досети.

— Съгласен съм. Ще й кажем ли, че ровихме из делата й?

Айк наклони стола си и вдигна крака върху бюрото си, събаряйки няколко папки.

— Знаеш ли, Тео, мислих си за това. Не е сега моментът да си признаваме.

— А кога?

— Не знам. Дай да мине малко време. Сега всички са доста напрегнати. Родителите ти умираха от притеснение. Нека нещата да се поуталожат и после ще обсъдим въпроса, само ти и аз.

— Ще се чувствам по-добре, ако кажем всичко на родителите ми.

— Може би, а може би не. Виж, Тео, честността е голяма добродетел. Винаги трябва да се стремиш да бъдеш честен и почтен, а ако майка ти те попита дали си откраднал паролата, дали си ми я дал и така си ми осигурил достъп до бракоразводните й дела, трябва да признаеш. Така ще е честно, нали?

— Да.

— Обаче тя не знае и може никога да не разбере. Така че непочтено ли е да не й казваме?

— Чувствам се непочтен.

— Ти си на тринайсет. Споделял ли си с майка си всяка беля, която ти се е разминала?

— Не.

— Ама разбира се. Никой не го прави, Тео. Всички си имаме своите малки тайни и стига да са безобидни, на кого му пука? С времето тайните изчезват и вече нищо няма значение.

— А ако някой провери записа на влизанията в архива на кантората и установи чуждо проникване?

— Естествено, ако те попитат, ще си признаеш. Аз също ще се намеся, ще кажа истината и ще поема цялата вина.

— Не можеш да поемеш цялата вина, Айк, защото аз откраднах паролата.

— При дадените обстоятелства така е редно. Ще си поговоря с вашите и ще им обясня, че съм настоял да прегледаме делата. Ще поспорим, но ние и без това си спорим от известно време. Понякога човек трябва да се бори, Тео. Запомни го.

— Сигурно е така, но все пак се чувствам зле.

— Да направим така: няма да споменаваме случилото се цял месец. Записвам си. След един месец отново ще го обсъдим.

Тео се позамисли и неохотно се съгласи.

— Добре. — Знаеше обаче, че никак не е добре и че ще го гризе отвътре, докато не признае на майка си всичко. — Мама те кани днес на вечеря в „Робилио“.

— Благодари й от мое име.

— Трябва да тръгвам. Не знам какво да ти кажа, Айк. Ти си най-великият.

— Може би не най-великият, но съм в челната петорка.

Тео изтрополи надолу по стълбите, яхна колелото си и се запъти към кантората. Въртеше бясно педалите и летеше по улицата. Всичко му се струваше по-леко — въздухът, настроението му, колелото.

Теодор Буун вече не беше заподозрян.