Теодор Буун — Заподозрян

Тео харесваше преподобния Коукър, понеже беше млад и енергичен, а проповедите му бяха изпъстрени с хумор и милостиво кратки. Възрастният свещеник преди него, пастор Пат, оглавяваше църквата трийсет години и според Тео беше много лош оратор. Проповедите му бяха дълги и скучни, и можеха за минути да успят дори най-набожния слушател. Коукър обаче владееше изкуството на кратката проповед и макар да беше в църквата им отскоро, вече го приемаха добре.

Темата на проповедта беше, че кражбите са най-различни, но всички са греховни в очите на Господ. Осмата Божия заповед гласеше: „Не кради“, което, естествено, означаваше, че не е редно да вземаш нещо, което принадлежи на друг. Коукър обаче разшири темата и включи други видове кражби. Да крадеш време от Бог, от семейството и приятелите си. Да ограбваш благословията на доброто здраве, като се отдаваш на вредни навици. Да крадеш от бъдещето, като пропускаш възможности в настоящето. И така нататък. Беше доста объркващо. Тео скоро се отнесе и се замисли за братята Фин, и по-специално как той и малката му групичка да се сдобият с някой от откраднатите таблети, които братята вероятно се опитваха да продадат.

Тео прекрасно знаеше, че първото нещо, което баща му щеше да каже в колата, беше:

— Харесали ти проповедта, Тео?

И тъкмо по тази единствена причина отново се постара да слуша внимателно.

Озърна се крадешком и установи, че не само той се разсейва. Проповедта не беше хубава. Мислите му отново се залутаха. Запита се как ли биха реагирали насядалите край него хора, ако „сладкият малък Теди Буун“ бъдеше арестуван и изправен пред съда. И какво щяха да си помислят, ако той не можеше повече да идва на църква, защото е затворен в някой изправителен дом.

Тео се ужаси и отново се помъчи да се съсредоточи над проповедта, но мислите му препускаха лудо. Размърда се и майка му го стисна за коляното. Той погледна часовника си, но времето сякаш бе спряло.

Беше втората неделя от месеца и това предизвика неприятно настроение сред членовете на семейство Буун. Тео и семейството му нямаше след църквата да се приберат у дома, където да хапнат сандвичи на обяд, да четат неделните вестници, да гледат някой мач по телевизията, да подремнат и въобще да си прекарат един почивен ден. Нищо подобно. Втората неделя от месеца беше свързана с толкова ужасен ритуал, че Тео и родителите му си разменяха остри думи. Семейство Буун и още три семейства бяха установили традицията на ротационен принцип да се събират на ранен обяд всяка втора неделя от месеца, което означаваше, че ще се наложи Тео да изтърпи дълго ядене край дълга маса заедно с една камара възрастни и да ги слуша да си бъбрят за неща, които изобщо не го интересуваха. Тео се беше родил късно, което го правеше най-малкия гост на обедите всяка втора неделя от месеца.

Най-възрастният присъстващ беше пенсионираният съдия Кърмит Лъск, който беше и старши член на паството им. Съдията беше мъдър човек с прекрасно чувство за хумор. И той, и съпругата му наближаваха осемдесет, а децата им отдавна се бяха пръснали. Съгласно ротационния принцип днес щяха да се събират в дома на семейство Лъск — тясна и претъпкана с вещи стара къща, която отчаяно се нуждаеше от почистване с пароструйка, поне според мнението на Тео. Неговото мнение обаче не се ценеше високо по време на тези непоносими угощения.

В колата господин Буун каза същото, което казваше всяка неделя:

— Е, Тео, хареса ли ти проповедта?

— Беше отегчителна и ти го знаеш — изстреля в отговор Тео и отново се ядоса. — На два пъти задрямах.

— Не беше сред най-добрите му постижения — съгласи се госпожа Буун.

Пътуваха мълчаливо до дома на семейство Лъск, а напрежението растеше, колкото повече наближаваха. Когато паркираха до тротоара, Тео каза:

— Ще остана в колата. Не съм гладен.

— Тръгвай, Тео — строго нареди баща му.

Тео затръшна вратата и последва родителите си. Мразеше тези събирания и те го знаеха. За щастие усещаше известно разбиране от страна на майка си и може би мъничко съчувствие. Тя долавяше колко нещастен се чувства той и знаеше причината.

Вътре Тео успя да си лепне изкуствена хладна усмивка, докато поздравяваше господин и госпожа Гарбовски, приятна двойка на почти същата възраст като родителите му. Шестнайсетгодишният им син Фил беше заплашил, че ще избяга от къщи, ако техните го задължат да посещава тези събирания. Семейство Гарбовски бяха отстъпили и Фил си беше останал у дома. Тео страшно му се възхищаваше и обмисляше да приложи същата стратегия. Поздрави господин и госпожа Салмън. Той беше собственик на компания за дървен материал, а тя преподаваше в колежа. Имаха три деца, всичките по-големи от Тео и нито едно не присъстваше.

Страхотно, каза си Тео. Осем възрастни и аз.