Теодор Буун — Заподозрян

— Джеси, в момента по-малкият ти брат е едно изплашено момче. Говори, пее като птичка и разказва, че обирът на магазина на Биг Мак е твоя идея. Той не е искал да отиде, но ти си настоял, защото ти е трябвала помощ за пренасянето на лаптопите, мобилните телефони и таблетите. Какво мислиш за това, Джеси? Той не е много кораво хлапе, нали? Гледай само — брат ти е, обаче започна да те порти още преди да му щракнем белезниците.

— Белезници ли? — попита Джеси глухо и задавено, а лицето му доби объркано и уплашено изражение.

— Аха, приготвил съм едни и за теб. Само почакай. Братчето ти разказа, че двамата сте влезли в магазина през задния прозорец миналия вторник през нощта и сте взели десетина смартфона, шест петнайсетинчови лаптопа и десет таблета „Линкс нула-четири“. Каза, че сте останали в магазина по-малко от пет минути, защото предварително сте проучили мястото и сте знаели кое къде се намира и как да избегнете охранителните камери. Да ти звучи познато, Джеси?

— Не знам за какво говорите.

— О, според мен знаеш. Може ли да погледна в раницата ти?

— Ами давайте — позволи му Джеси и я побутна към полицая.

Хамилтън дръпна ципа и бавно извади отвътре учебници, тетрадки, бутилка вода, няколко списания. Нищо, което да изглежда крадено. Хамилтън сви рамене и натъпка всичко обратно в раницата.

— Да отидем да надникнем в шкафчето ти.

— Не може да го направите — възрази Джеси.

— Нима? И защо?

— Защото нарушавате личното ми пространство.

— Не бързай, Джеси — намеси се господин Трасъл и вдигна някакъв лист. — Това е договор за наемане на шкафчето, който си подписал за учебната година. Не изискваме от учениците си да използват шкафче, но ако те пожелаят, трябва да подпишат договор. Тук ясно е казано, че трябва да предоставиш шкафчето си за оглед при поискване от училището или от полицията.

— Да вървим — подкани го инспектор Хамилтън.

В прогимназията инспектор Ворман и госпожа Гладуел се върнаха в кабинета й заедно с Джона, който явно всеки момент щеше да се разплаче. Върху бюрото лежаха двата таблета, които директорката и Ворман бяха извадили от шкафчето на Джона малко по-рано същия ден.

— Брат ти е задържан в гимназията — осведоми момчето Ворман — и твърди, че идеята да подхвърлите три таблета „Линкс“ в шкафчето на Теодор Буун е била твоя. Каза, че ти си проникнал във файловете на училището, взел си кода му за достъп и си оставил таблетите в шкафчето му миналата сряда сутрин, за да го натопиш за престъпление. Вярно ли е?

— Джеси ли го е казал?

— О, да, и още много неща. В момента седи в една стаичка в гимназията с белезници и разказва цялата история. Тъжна работа, ако питаш мен — да топиш малкото си братче, но така става, когато вършиш глупости със съучастник.

— Не ви вярвам.

— Пет пари не давам дали ми вярваш, момче. Загазил си повече, отколкото можеш да си представиш. Ще те обвиним за проникване с взлом, обир, преследване, заговор, вандализъм. Брат ти ни каза дори, че ти си срязал гумите на колелото на Тео и си хвърлил камък през остъклената врата на кабинета му.

— Не! Той го направи! — изпусна се Джона, но веднага се овладя. Притаи дъх и впери поглед в инспектора, който само се усмихваше. В разгара на битката хлапето беше направило много важно признание.

Ворман погледна към госпожа Гладуел. И двамата се усмихваха. Загадката беше разплетена.

Съдържанието на шкафчето на Джеси беше спретнато подредено на пода в коридора. Надянал хирургически ръкавици, инспектор Хамилтън внимателно извади последните предмети: два таблета „Линкс 0-4“.

— Боже, откъде ли са се взели тия неща! — възкликна той усмихнат. — Джона каза, че сигурно ще ги намерим тук. Нека да отгатна, Джеси, ти нямаш никаква представа как тези лъскави нови неща са се озовали в шкафчето ти, нали?

Джеси мълчеше.

Влязоха в една празна класна стая и господин Трасъл затвори вратата.

— Седни там — строго нареди Хамилтън на Джеси и му посочи един чин.

Джеси се подчини. Вече нямаше сили да се бори.

— А сега — каза Хамилтън, надвесен над Джеси, все едно всеки момент ще го зашлеви — искам останалите крадени стоки. Къде са?

— Не знам за какво говорите — немощно отвърна Джеси. Притискаше дланите си една в друга върху бюрото, забол поглед в тях.

Хамилтън бръкна в джоба си и извади някакви документи.

— Ти си умно момче, нали, Джеси? Я ми кажи какво представлява заповедта за обиск?

Джеси поклати глава.

— Не знаеш ли? Май в крайна сметка няма да се окажеш толкова умен.

Джеси поклати глава.

— Заповедта за обиск дава на полицията право да претърси дома ти: всяка стая, всяко чекмедже, шкаф, килер, кутия, чанта, всяка купчина боклуци на тавана, всяка стара мебел в гаража. Дава ни право да обърнем къщата ти наопаки, докато търсим останалите неща, които двамата с брат ти сте откраднали от магазина на Биг Мак.

Хамилтън пусна заповедта за обиск върху бюрото и тя се приземи върху ръцете на Джеси. Той дори не направи опит да я прочете.

— Майка ти у дома ли е, Джеси? — попита Хамилтън.

— Спи. Дава нощни дежурства в болницата.

— Ами да вървим да я събудим.

24