Тигрицата на океана

А огромната акула, попривикнала към забитата в устната й котва, сякаш сраснала с тая ръждива обеца, както търпеше и прилепалата по корема си, продължи да дреме до самата повърхност, унесена в своите акулски сънища, или чисто и просто смилаща на спокойствие, без никаква мисъл, като истински дебелак, нагълтаните тонове планктон.

Когато двете косатки наближиха острова, във водата навлизаха последните тюлени, като от време на време обръщаха глави назад да погледнат за сбогом Мечтания бряг, това кътче от земното кълбо, където за пръв път бяха видели светлината и където или бяха изпитали своето щастие, или пък се надяваха някога да го изпитат. Мечтания бряг, който хората биха нарекли „родина“.

Последни, след дълги колебания, със страхливи опити и нерешителни отстъпления назад, върху Скалата на излишните, навлязоха сред вълните болните и недъгавите. С тях — и Стария. Може би предчувстваха, че вече няма да се върнат тук, че това ще бъде последната им раздяла с родния бряг, но нямаха сили да устоят срещу властния призив на своята същност. Не можеха, не смееха да останат сами, макар и тук. Предимно водни жители, които идват на сушата единствено за продължение на рода, те предпочитаха да завършат и живота си сред водната стихия, с другарите, подир другарите, ако щете, ала не сами. За общественото животно самотата е равносилна на гибел.

Косатките вече уговаряха с тихо цвърчене начина за нападение, ненадминатата си ловна тактика, когато чуха отлитащия от острова вертолет.

Недоверчив към всичко, което има някаква връзка с човека, Самеца с гранатата изпищя сигнала за опасност и опита да отведе другарката си по-далеч от задалото се летящо страшилище.

Но спря озадачен. И разтревожен. Защо не го следваше Хекуба, както предписва в такива случаи косатският закон? Какво се суетеше? Нещо повече — защо бе хукнала подир сянката на отминалия самолет?

Отде можеше да допусне клетият, че тя се бе поддала, без да се замисля, без да си дава ясна сметка, на по-властния призив — призива на измъченото си сърце? Че тя не гонеше някаква сянка, някакъв метален звяр, че тя сега не мислеше за своята безопасност; че в нейната душа този рев бе събудил един неугаснал спомен, един жесток спомен за деня, когато, обезсилена от куршумите, бе допуснала да й отнемат любимата другарка?

Нея търсеше тя сега, търсеше Ева, сляла в животинското си съзнание в едно и нея, и хеликоптера.

Тя размахваше лудо плавник в напразен опит да догони плъзгащата се върху вълните сянка с надежда, че ревящата гигантска птица най-сетне ще спре, ще увисне като невиждан албатрос във въздуха и от нея, от огромната й уста, където я бе отнесъл оня омразен куц човек, ще се появи Ева и ще слезе при нея. За да я възседне, да плуват, да играят, да бъдат заедно?

Но хеликоптерът не спираше, отдалечаваше се все повече и повече. Смаляваше се към хоризонта, превръщайки се в малка точица. Заглъхваше бързо и ревът му.

Хекуба намали ход. Не можеше да го догони, не можеше да се мери с него, както не се мереше и с птиците.

Едва сега тя чу, едва сега проумя повика на изостаналия далеч назад самец. Едва сега у нея заговори законът на рода. И тя се обърна, заплува нататък, откъдето се носеха тревожно-сърдитите викове на другаря й. Тъжна, обезверена, отчаяна?

Въпреки всичко нямаше да се откаже. Щеше да дебне и в бъдеще, до края на живота си, всеки минал над нея самолет, щеше да гони сянката му. И да чака Ева?

Щеше да чака? Да чака?