Тигровият мост

Щом китаецът чу тези думи, проговори за първи път. Между скърцащите му зъби се разнесе ругатня, отправена към мен. Но това не бяха последните му думи; той проговори още веднъж, а именно когато кафърът се изправи пред него, ритна го и започна да го ругае:

— Има ти очи? Вижда тук хубав, добър, храбър Квимбо? Ти хванал вързан Квимбо и беден Квимбо трябва има много лош глад при теб. Ти съм лош човек, лош негодник и мизерно подлец!

— Изчезвай, жабо! — изкрещя китаецът. — Сега разбирам, че ти си виновен за всичко. Ако можех да го предвидя, сега нямаше да стоиш тук жив!

Отидох зад оградата, за да одера кожата на пантерата. Тя щеше да ми бъде спомен за това приключение. Квимбо прояви готовност да я почисти и приготви по кафърски маниер.

А сега трябваше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в тукашните власти. Вероятно голяма част от населението беше в съюз с Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем заедно със съмишлениците му в столицата и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.

Съвсем безразлично можеше да ни бъде какво щеше да стане с постройките и покъщнината им край Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките това пиратско свърталище. От всички нас най-радостен беше минхер Бонтверкер, който почти не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.

Щом стигнахме кораба, веднага бе запален огънят под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, бяхме заобиколени от безброй много лодки, а техните гребци искаха да се качат на борда, за да разберат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на тукашните власти, които най на края започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме внимание, а когато се опитаха да се качат насила на палубата, имахме вече достатъчно пара, за да можем да тръгнем; видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.

Бях забелязал твърде добре, че през цялото време лордът се навърташе около мен и не смееше да ме заговори. Пенснето му се плъзгаше до върха на носа по-често от когато и да било. И никак не беше чудно! Носът му се беше провесил надолу тъжно като ушите на нюфъндлъндско куче. Оставих го на спокойствие и постъпих правилно, защото сам дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Чарли!

— Сър Джон. Ти спечели!

— Облога ли? Йес!

— Но! Моята лула-чадър! — Е и? Той постоянно преглъщаше.

— Вече не мога да се мярна в Тревълър-клъб, Лондон, Ниър стрийт 47. Аз ще …

— Сър Джон! — прекъснах го аз. Положението беше деликатно, не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?

— На какъв приятел?

— На мен! Моля те, да приемеш един подарък от мен. Искам да ти подаря като знак на почит за вярната ни бойна дружба в борбата срещу похитителите тази лула. Ще я приемеш ли?

Сега лицето му грейна като слънцето в ясно утро.

— Чарли! Ти си … ти си …

— Приемаш ли я?

— Йес! От тебе я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…

— … макар че спечелих първия си облог в живота срещу лорд Рафли.

Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е благоустроено красиво селище с оживено мореплаване и значително развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява чрез този град. Паданг имаше още по онова време над двадесет хиляди жители и при това толкова добро правораздаване, че не можехме да се съмняваме в наказанието на китаеца и неговата банда.

От дълго време властите преследвали пиратите, но всичките им усилия оставали напразни. Сега човек може да си представи колко добре дошли бяхме, когато предадохме на правосъдието нашите почтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден, при което бяхме разпитани като свидетели. Отнасяха се към нас извънредно любезно, а когато минхер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, веднага проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, което сега се намираше в ръцете на властите. Разбира се, че и Хи-сен, братът на китаеца, беше арестуван.

За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по по-сигурен път.

В Паданг останахме две седмици, след което закарахме Бонтверкер до Коломбо, откъдето той щеше да изчака друг удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да задържи при себе си своя верен Квимбо завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мене ми подаде ръка последен:

— Помни още мил, добър Германия, как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб? — попита ме той.

— Много добре си спомням — отвърнах му аз, — нали те мислеха за призрак.