Тик-так

— Туонг Фан — по инерция отвърна той и изведнъж се стресна. — Искам да кажа Томи.

— Туонг Томи?

— Не Туонг. Името ми е Томи Фан.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен.

— Странен човек си ти — поклати глава тя, като че ли това й доставяше удоволствие. Като че ли той й връщаше някакъв комплимент.

— През тоя прозорец наистина влиза много вода.

— Скоро ще спрем.

— Кой те научи да караш така, Дел?

— Мама.

— Майка ти сигурно е страхотна жена.

— Голям образ е. Кара състезателни коли.

— А моята майка за съжаление не — намръщи се томи.

— И скутери. И мотоциклети. Щом едно нещо има мотор, майка ми непременно иска да го подкара.

Дел спря на един червен светофар.

Двамата помълчаха малко.

Дъждът се изливаше, като че ли небето беше язовир, чиято стена току-що бе рухнала.

Дел наруши мълчанието:

— Значи… онова нещо… Значи то беше дяволската кукла, пъргавото като плъх малко чудовище. Нали?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Докато караха нататък, Томи разказа на Дел за куклата, която намери пред входа си — всичко до момента, когато тя даде на късо електричеството в кабинета му. Момичето не показа с нищо, че смята историята му за съмнителна, и я намери всъщност за много интригуваща. От време на време вмъкваше „аха“, „хм“ и „окей“, а на два-три пъти — „да, сигурно е така“, като че ли й разказваше някоя от онези странни и необясними историйки, които можеше да види по вечерната телевизия.

Той прекъсна разказа си, когато Дел спря пред един денонощен супермаркет. Тя настоя да вземе някои неща, с които да почисти пикапа и да закрие строшения прозорец, а по нейна молба Томи я придружи с количката.

В огромния магазин имаше толкова много хора, че двамата с Дел изглеждаха като герои от научнофантастичните филми от петдесетте години, в които остават шепа оцелели, след като някакъв загадъчен апокалипсис е унищожил цялото човечество, но е оставил невредими сградите и произведенията на изкуството. Залети от ярката светлина на неоновите лампи на тавана, дългите пътеки между рафтовете бяха обезпокоително пусти и тихи, като изключение правеше само тихото бучене на хладилниците.

Както крачеше решително с белите си обувки, бялата униформа и незакопчаното кожено яке, с влажната си руса коса, издърпана зад ушите, Дел Пейн приличаше на медицинска сестра, способна да се погрижи за някой болен, и да изрита навън здравия.

Избра пакет с големи пластмасови торби за смет, широка ролка изолирбанд, четири опаковки книжни салфетки, десет бръснарски ножчета, рулетка, шишенце с витамин С по един грам, шишенце с капсули витамин Е и две бутилчици портокалов сок по 330 милилитра. От рано изложената коледна колекция грабна конусовидна шапка на Дядо Коледа с бяла околожка от изкуствена кожа и бял пискюл.

Спря пред щанда за млечни произведения, посочи нещо в един от хладилниците и попита:

— Обичаш ли тофу?

Въпросът прозвуча така странно, че Томи успя само да повтори объркан:

— Дали обичам тофу2?

— Аз попитах първа.

— Не. Не обичам тофу.

— А би трябвало.

— Защо? — засегнат попита той. — Освен това, въпреки че съм азиатец, не ям и с клечки.

— Защо си винаги толкова докачлив?

— Не съм.

— Дори не бях помислила, че си азиатец, докато ти самият не повдигна въпроса.

Странно, но той й повярва. Макар да я познаваше отскоро, Томи вече бе разбрал, че тя не прилича на останалите хора, а сега му се искаше да повярва и че просто не беше обърнала внимание на леко дръпнатите му очи и бронзовия оттенък на кожата.

Огорчен от себе си, той наведе глава.

— Извинявай.

— Попитах те дали ядеш тофу, защото, ако го консумираш пет пъти седмично или повече, никога няма да хванеш рак на простатната жлеза. Това е хомеопатично профилактично средство.

Томи никога не беше срещал човек, който може да прави такива резки завои в разговора като Дел.

— Изобщо не ми пука за рака на простатата.

— А би трябвало. Той е на трето място сред причинителите на смърт сред мъжете. Или на четвърто. Както и да е, за мъжете ракът на простатната жлеза се нарежда там заедно с инфаркта и мозъчните удари.

— Но аз съм само на трийсет години. Мъжете заболяват от рак на простатата чак към петдесет-шейсет.

— Значи като навършиш четиридесет и девет години, ще се събудиш сутринта с простатна жлеза, голяма колкото баскетболна топка, и ще разбереш, че си изключение от статистиката, но ще бъде твърде късно.

Тя взе една опаковка тофу от хладилника и я пусна в количката.

— Но аз не го искам — обади се Томи.

— Не ставай глупав. Никога не е късно да започнеш да се грижиш за себе си.

Тя грабна дръжката на количката и я подкара по пътеката между рафтовете, като го принуди да го гони, така че той не успя да върне тофуто в хладилника.

Забързан след нея, той подвикна:

— А тебе какво те интересува, че след двайсет години ще се събудя с простатна жлеза колкото баскетболна топка?

— И двамата сме хора, нали? Как може да не ме е грижа какво ще ти се случи?

— Но ти всъщност не ме познаваш — възрази той.

— Напротив. Ти си Туонг Томи.

— Томи Фан.

— Така де.

При касата Томи настоя той да уреди сметката.