Тик-так

Скути спря рязко на тротоара пред къщата, вдигна глава и наостри уши. Пусна гумения кренвирш и тихо изръмжа.

Разтревожен от поведението на кучето, Томи сграбчи пушката си с две ръце.

— Какво има? — обади се Дел. Тя задържа портата зад тях, за да не се тресне, автоматичната ключалка щеше да щракне и те нямаше да успеят да се върнат в къщата, ако се наложеше.

Но като се изключи плискането на дъжда, по улицата нямаше други шумове. Нито един от прозорците наоколо не светеше. По улицата не се движеха коли — нито от изток, нито от запад. Нямаше никакво движение.

Бялата хонда беше паркирана на пет метра вдясно от Томи. Нещо можеше да клечи зад отдалечената й страна и да ги изчаква да се доближат.

Скути обаче не се интересуваше от хондата, а Томи беше склонен да вярва повече на кучето, отколкото на своя собствен инстинкт. Нещо от другата страна на улицата беше привлякло вниманието на животното.

В началото Томи не забеляза нищо обезпокоително, нито необикновено. Заспалите къщи се гушеха в бурята, а от черните правоъгълници на прозорците не надничаше нито едно лице на страдащ от безсъние съсед. Палми, фикуси и австралийски дръвчета стърчаха самотно под пороя, а дъждът от плитките локви се вливаше в уличния канал, който вече преливаше.

Изведнъж Скути се стегна, прилепи уши назад и отново изръмжа, а Томи едва сега забеляза мъж с качулка. Човекът стоеше до едно от по-големите австралийски дръвчета от другата страна на улицата, извън най-добре осветената от уличната лампа част от тротоара, но все пак донякъде се виждаше.

— Какво прави той? — попита Дел.

— Наблюдава ни — отвърна Томи, макар да не можеше да види лицето на човека в сянката.

— Гласът на Дел прозвуча сякаш нещо друго я беше стреснало.

— Томи…

Той обърна глава към нея.

Тя протегна ръка на изток.

На половината път до следващия ъгъл беше паркиран охлузения й пикап.

Във фигурата под австралийското дръвче имаше нещо старовремско — като че ли човекът бе пътувал във времето и бе попаднал от средните векове направо в двайсетия. Едва тогава Томи си даде сметка, че впечатлението се поражда от качулката — с нея той много приличаше на монах.

— Да отидем при хондата — подкани го Дел.

Още преди да тръгнат към колата обаче, наблюдателят се отлепи от дръвчето и попадна в лъча на уличната лампа. Лицето му остана скрито под качулката, като че ли беше самата смърт, дошла да прибере в тази нощ душите на умрелите.

И все пак, въпреки че не виждаше лицето, томи изпита натрапчивото усещане, че познава човека. Висок. С едро тяло. С тази походка.

Беше добрият самарянин от тази вечер — човекът, слязъл непохватно от насипа на булевард Макартър и пресякъл калното поле, в което се бе озовал корветът. Той вървеше към лумналата кола, когато Томи се обърна и избяга от пламтящия демон.

— Да видим какво иска — предложи Дел.

— Не.

Как съществото от куклата е могло да яхне самарянина, да се скрие в него или да приеме вида му — това беше загадка, която Томи нямаше как да разгадае. Но дебелакът от калното поле вече не съществуваше — беше или убит и изяден, или покорен и принуден да изпълнява чужда воля. Томи изобщо не се съмняваше в това.

— Това не е човек — заяви той.

Фигурата крачеше замислено под лампата.

Ръмженето на Скути премина в бесен лай.

Самарянинът слезе от бордюра и заджапа през дълбоката, бързо стичаща се в канала вода.

— Да се връщаме — настойчиво подкани Томи. — Обратно в къщата!

Макар че лаеше застрашително и изглеждаше готов за бой, Скути охотно прие отстъплението. Завъртя се, стрелна се покрай Томи и се промъкна през портата, която Дел придържаше отворена.

Дел последва кучето и Томи заотстъпва назад през портата, като държеше мосберга пред себе си. Медната врата вече се затваряше, когато Томи зърна самарянина в средата на улицата — вървеше все така към тях, но не се затича; сякаш беше сигурен, че те няма да му избягат.

Автоматичната ключалка на вратата щракна. Тя нямаше да им осигури повече от половин минута, защото самарянинът щеше без особени усилия да се прикачи през оградата.

Едрият мъж вече нямаше да изпитва затруднения от не особено атлетичната си физика. Притежаваше силата и подвижността на свръхестественото същество, което го беше обладало.

Когато Томи достигна вътрешния двор, Дел вече стоеше пред главния вход на къщата.

Томи се учуди, че е успяла така бързо да извади ключовете от чантичката си и да отвори вратата. Скути явно беше вече вътре.

Докато влизаше в къщата след Дел, Томи чу проскърцването на портата към улицата.

Затвори вратата, заопипва за секретния ключ и спусна резето.

— Остави светлините загасени!

— Това все пак е дом, а не крепост — напомни му Дел.

— Шшшт! — спря я Томи.

Единственият звук отвън беше от блъскането на дъжда в кварцовата настилка, от стичането му в улуците и по палмовите листа.

Дел продължи мисълта си:

— Виж какво, Томи, не сме в състояние да защитаваме къщата като крепост.