Тик-так

— Аз поне се опитвам — увери я Томи.

Скути, който не бе спрял да изпълнява стражевите си функции, дойде при Дел, сложи глава в скута й и изскимтя, като че ли бе доловил мъката и чувството за загуба в гласа й.

Томи вдигна глава.

— Как може едно малко дете да държи такъв пистолет и да стреля с него? Откатът…

— Е, разбира се, в началото опитах с въздушна пушка и въздушен пистолет, после с 22-и калибър — махна с ръка тя, щракна заредения пълнител на израелския пистолет. — При упражненията с пушка или карабина татко ми слагаше мека ватена подплата на раменете, навеждаше се да ме прегърне и държеше пушката заедно с мене. Искаше да познавам и по-мощните оръжия, така че да свикна с тях още от най-ранна възраст и да не ме плашат, когато дойде времето за тях. Той умря, преди наистина да съм овладяла големите оръжия, така че мама продължи уроците.

— Жалко, че не е успял да те научи как се приготвят бомби — с престорена тревога забеляза Томи.

— Добре се оправям с динамита и с повечето пластични експлозиви, макар че те не са основни средства при самозащитата.

— Баща ти терорист ли беше?

— Ни най-малко. Смяташе всички политически актове за глупост. Беше много миролюбив човек.

— И просто така си е държал динамит вкъщи, за да се упражнява в приготвянето на бомби.

— Обикновено не.

— Само по Коледа, а?

— Исках да се усъвършенствам в техниката на изготвяне на експлозивите не толкова за да правя бомби, колкото за да ги обезвреждам.

— Задача, с която животът ни сблъсква едва ли не всеки месец — саркастично отбеляза Томи.

— Не — отсече тя. — Налагало ми се е да го правя само два пъти.

На Томи му се искаше да повярва, че всичко това е само шега, но реши да не се задълбочава. Умът му беше претоварен с новите разкрития за нея и както беше уморен, не намираше нито физически, нито психически сили да открива още от опасните й умения.

— А аз си мислех, че моето семейство е странно.

— Всички си мислят, че семействата им са странни — заяви Дел и почеса Скути зад ушите, — но това е просто защото… защото стоим по-близко до хората, които обичаме и сме склонни да ги наблюдаваме като през лупа, през дебелите лещи на чувствата си — затова преувеличаваме ексцентричността у тях.

— Не е така при тебе обаче — тръсна глава той. — С лупа или без лупа, семейството ти наистина е доста шантаво.

Скути се върна към охранителните си функции — тръгна безшумно да обикаля между неподвижните дървени кончета.

Дел вдигна глава, докато затваряше джоба, от който беше извадила мунициите.

— Може би вашите имат някакви предразсъдъци по отношение на блондинките, но като се убедят на какво съм способна, ще се научат да ме харесват.

Благодарен, че тя не можеше да види как се изчервява в тъмнината, Томи отвърна:

— Хайде да зарежем оръжейните ти умения. Я ми кажи можеш ли да готвиш? Това е най-важното за семейството ми.

— Да де, нали сте фамилия на борчески настроени пекари! Е, научила съм много от близките си. Татко обра доста награди по приготвяне на чили в Тексас и Югозапада, а мама е завършила готварската академия „Гордън Блу“.

— Докато е била балерина ли?

— Веднага след това.

Той погледна часовника си — беше 2.37.

— Най-добре ще е отново да тръгваме.

От далечината долетя воят на нова сирена.

Дел се заслуша и се увери, че сирената приближава към тях.

— Да почакаме още малко. Ще ни трябва нова кола, а на мен никак не ми се ще да си играя с кабелите, когато улиците наоколо са препълнени с ченгета.

— Ако стоим прекалено дълго на едно място…

— Засега сме добре. На тебе спи ли ти се?

— И да можех да си легна, нямаше да заспя.

— Но очите ти сигурно се затварят за сън?

— Така е — кимна той, — но ще се оправя.

— А и вратът те боли толкова, че едва повдигаш глава, нали? — продължи тя, като че ли усещаше болката му.

— Мога да издържа. Не се тревожи за мене. — Той помасажира с една ръка тила си, като че ли така можеше да изтръгне болката от себе си.

Тя каза нежно:

— Уморен си до смърт, миличкият ми. Я се обърни гърбом и ми дай възможност да те пообработя малко.

— Какво си намислила? — разтревожено се размърда Томи.

— Мръдни си малко задника, любителю на тофу, хайде — побутна го тя с бедрата си.

Каручката зад кончетата беше тясна, но той съумя да се извърне достатъчно, за да може тя да разтрие раменете и тила му. В нежните й ръце се криеше учудващо голяма сила и макар понякога да го натискаше доста енергично, Дел наистина съумя да облекчи болката.

Той доволно въздъхна:

— А на това кой те научи?

— Това просто е природна дарба. Знам си го, също като рисуването.

За кратко настъпи тишина, прекъсвана само от слабите стенания на Томи, когато Дел откриваше нов възел на напрежение у него и бавничко го караше да се отпуска.

Прилежният Скути отново премина покрай тях по ръба на платформата — черен като самата нощ и безшумен като призрак.

Докато прекарваше пръсти нагоре-надолу по тила на Томи, Дел попита:

— Тебе отвличали ли са те някога извънземни?

— О, Господи! — прошепна той.

— Какво има?

— Пак ли почваш? Не, разбира се, че не са ме отвличали. А ти пак започваш да говориш странни неща.

— Значи не вярваш в извънземния разум?