Тихоокеански водовъртеж

Обикновено мъжете изпитват уважение към този океан — те дори се прекланят пред неговото спокойствие. Дюпри обаче не беше като повечето мъже; той никога не се бе поддавал на магията му. Двайсет години по море, четиринайсет от които прекарани в подводница, той бе изпълнен с копнеж — копнеж за признание. Дюпри беше командир на най-новата и най-революционна подводница в света, но това не му беше достатъчно. Той жадуваше за повече.

„Старбък“ беше построена в Сан Франциско така, както никоя друга подводница дотогава; всеки елемент, всяка система в херметическия й корпус бяха проектирани от компютър. Беше първата от новото поколение подводници, способна да развива скорост до сто двайсет и пет възела в безвременните дълбини и да се спуска до 600 метра под обляната от слънце повърхност. „Старбък“ беше като чистокръвна кобила на първата си изложба на коне — малко нервна, но готова да покаже на какво е способна.

Само че сега публика нямаше да има. Управлението по подводни бойни действия беше наредило изпитванията да се извършат при строга секретност в отдалечен район в Тихи океан и без съпровождащ плавателен съд.

Дюпри беше избран да командва „Старбък“ на първите й изпитвания заради изключително високата му репутация. „Банка с данни“ — така го наричаха съвипускниците му от Анаполис. „Зареди“ го с факти, често подмятаха те, и после слушай как устата му започва да бълва логически отговори. Уменията и талантът на Дюпри бяха добре известни сред подводничарите, но задължителните съставки, за да бъдеш повишаван в чин във военноморския флот, бяха личностното поведение, влиянието и нюхът ти за поддържане на връзки с обществото. Тъй като Дюпри не притежаваше нито едно от тези качества, бе пропуснат в неотдавнашния списък за повишенията.

В командния мостик се разнесе звън. Дежурният лейтенант — висок мъж с гарвановочерна коса вдигна телефона. Вахтеният кимна два пъти и окачи обратно слушалката.

— От командната рубка беше — съобщи той. — Ехолотът отчита, че за последните пет мили морското дъно се е издигнало с четиристотин и шейсет метра.

Дюпри, който се беше замислил, се обърна бавно.

— Вероятно е малка площ от подводни планини. Все още имаме цяла миля вода под кила ни — и добави усмихнат: — Не се безпокойте, няма да заседнем.

Лейтенантът му отвърна също с усмивка:

— Е, щом не става въпрос за сантиметри…

Бръчиците около очите на Дюпри станаха по-дълбоки от разширилата му се усмивка и той се обърна отново към водната шир. Вдигна окачения на врата бинокъл пред очите си и се взря в хоризонта. Това беше жест, заучен от хилядите самотни часове, прекарани в претърсване на океаните в света за други кораби. Беше също и безполезен жест — усъвършенстваните радиолокаторни системи на борда на „Старбък“ можеха да засекат обект много преди невъоръженото око да го види. Дюпри знаеше това, но чувстваше, че има нещо в изучаването на морето, което пречиства човешката душа.

Накрая той въздъхна и свали бинокъла.

— Слизам долу да вечерям. Обезопасете мостика за гмуркане в двайсет и един часа.

Дюпри се спусна през трите нива на командния пункт и влезе в командната рубка. Заместник-командирът и щурманът се бяха навели над масата за морски карти и изучаваха линията с маркираните дълбочини. Заместник-командирът вдигна поглед към Дюпри.

— Сър, тук имаме някакви странни показания.

— Нищо не може да се сравни с една загадка в края на деня — подметна с ведър тон Дюпри.

Той застана между двамата мъже и погледна напечатаната на фина хартия морска карта върху осветения отдолу плот от матово стъкло на масата. На нея се виждаха няколко къси, тъмни, пресичащи се линии и грижливо написани бележки и математически формули.

— Какво е положението? — попита той.

Щурманът заговори бавно:

— Дъното се надига с удивителна скорост. Ако продължи така и през следващите двайсет и пет мили, ще отъркаме нос в остров или острови, каквито не би трябвало да съществуват там.

— Къде се намираме?

— Ето тук, сър — отвърна щурманът, потупвайки с върха на молива мястото на картата, — на шестстотин и седемдесет мили от нос Кахуку, Оаху, пеленг нула-нула-седем градуса.

Дюпри се доближи до командния пулт и включи микрофона.

— Радиолокатор, тук командирът. Виждате ли нещо?

— Не, сър — отвърна глас през високоговорителя. — Екранът е чист… не, почакайте… поправка, капитане. Току-що се появи бледо показание на хоризонта, на двайсет и три мили право напред.

— Твърдо тяло ли е?

— Не, сър. По-скоро е нещо като нисък облак. Или пък следа от дим, не мога да го различа напълно.

— Добре, докладвайте, когато го разпознаете. — Дюпри окачи микрофона и се обърна към мъжете до масата. — Е, господа, разбрахте ли нещо повече?

Заместник-командирът поклати глава.

— Където има дим, има и огън. А където има огън, значи нещо гори. Вероятно е някакъв разлив от гориво.