Тютюн

Кръчмарят я погледна изумен и скандализиран. Намекът за миналото му го накара да почервенее от гняв, но благоразумието пред избухливия нрав на Спасуна го посъветва да мълчи. От борбата на двете чувства се роди обикновената му мазна и примирителна усмивка.

— Това да видиш!… — рече той самодоволно. — А сега съм чорбаджия.

— Чорбаджия ли?… Ти?… — Спасуна направи къса пауза, а след това избухна внезапно с висок гърлен смях. — Пак си измикярин… Слугуваш на пияниците и старшията.

Тя обърса устните си с длан и като продължаваше да се смее, излезе навън.

— Кучка!… — изръмжа кръчмарят след нея. — Нито да я почерпиш, нито да я напсуваш.

Като се върна в къщи, Спасуна приготви попара и събуди децата. Двете момчета се нахвърлиха лакомо върху паницата. Попарата беше с извара и овчо масло — рядък разкош за деца, свикнали да закусват само с хляб и червен пипер. Спасуна ги гледаше замислено. Едното беше на десет години, а другото на дванадесет. И двете бяха одрали кожата на баща си: същият едър кокал, дълги лица и спокойни светли очи, които излъчваха някакво сияние. Същински бащичковци!… Но дългите им ръце и крака бяха тънички, а лицата — бледи. Всяка пролет очите им се зачервяваха от сухоежбината през зимата — Спасуна ходеше по къщите да пере и нямаше кой да им готви. Слабичко ги хранеше тя!… Да, слабично ги хранеше, защото парите не стигаха, защото трябваше да им купува дрешки, учебници и тетрадки, защото беше решила да ги изучи поне до трети клас — непосилна цел за самотница без мъж, за работничка в тютюнев склад… Ех, немотия!… Спасуна въздъхна дълбоко. Немотията я накара да си спомни за щастливите дни, когато бе жив мъжът й и двамата работеха в склада на „Източни тютюни“, а децата гледаше майка й.

Момчетата се наядоха и по заповед на Спасуна — всяка нейна дума се изпълняваше послушно — излязоха на двора и почнаха да преговарят уроците си. Спасуна остана сама в къщичката си. Тя изяде остатъка от попарата и запали нова цигара. В тишината на майското утро долетяха ударите на градския часовник. Спасуна ги преброи. Беше седем. Имаше време да изпуши цигарата си, да се отдаде на горестните спомени за мъжа си, когото изедниците отвлякоха. Те го отвлякоха през една топла есенна вечер преди седем години, когато той се бе върнал в къщи с кошница грозде. Спасуна още потреперваше от спомена за тази вечер. Агентите нахлуха изневиделица с извадени пистолети като бандити. Те изкъртиха пода, разпраха сламениците, претърсиха всичко, заплашваха, псуваха, блъскаха и накрая намериха циклостил и някакви позиви, които ги накараха да се ухилят зловещо. Спасуна още виждаше разкривените от плач лица на децата си, още чуваше последните думи на мъжа си: „Прощавай, жено!… С мене е свършено… Работи за децата и гледай да ги изучиш.“ След това го отведоха и той не се върна вече, не се чу нищо за него. Споменът за тая вечер изпълваше Спасуна с нестихваща омраза към господарите на днешния свят. Омразата й беше тъй силна, щото мисълта за предстоящия ден, за стачката, за митинга и тичането, през които щеше да кълне, да крещи и да вика колкото искаше, я изпълваше с мрачна радост.

Децата се приготвиха да отидат на училище.

— Мамо, довиждане!… — извикаха те, както им бе поръчала учителката.

— Елате, бре!… — внезапно произнесе Спасуна.

Децата дойдоха при нея с шарените си торбички през рамо. В пристъп на сурова нежност тя ги погали и целуна по бледите лица. А после, сякаш съжалявайки за постъпката си, която можеше да ги разглези, заповяда навъсено:

— Вървете!… И да си опичате ума, брей!… Утре пак ще отида при даскалицата да питам за вас.

Тя изпуши нервно още една цигара, грабна дебелия чепат бастун на мъжа си и тръгна към града.

И Стефан Морев се събуди рано през този ден. След самоубийството на Макс той продължаваше да живее у родителите си. Сега се боеше да не го арестуват, но вероятността за това беше нищожна. Той искаше да си осигури спокойствие, за да отчете грешките на стачния комитет. Че имаше грешки, в това почваше да се уверява дори Лукан. Но че тия грешки се дължеха не на сектантския курс, а само на недопущането на Стефан в стачния комитет — в това можеха да се съмняват само глупците. Така Стефан прояви порока на баща си: да мисли, че нищо в света не можеше да се свърши без него.

Той се събуди бодър и свеж, но когато седна пред хубавата закуска, приготвена от майка му, съзна тъжно противоречията в живота си.