Тютюн

Между това работниците почнаха да влизат най-сетне в склада и да заемат местата си в залите. Носачите донесоха разопаковани бали, електромоторите и вентилаторите запяха уморителната си песен, ситата на машините се затресоха с досадно и сухо тракане. Майсторите високо (и тая сутрин някак учтиво) подканяха към усърдие, но все още никой не се залавяше за работа сериозно. „Чистачките“ разсеяно и погрешно хвърляха тютюневите листя в сандъчетата и объркваха качествата им, работникът с количката ги събираше небрежно, а мъжът при машината, потънал в тревожни мисли, забравяше да ги разпредели равномерно по цялото сито и да отстрани погрешно попадналите качества. Неясно бръмчене от тихи, но напрегнати разговори изпълваше залите. Десетки, стотици лица слухтяха и очакваха възбудено сигнала за стачката.

И тогава, точно в осем и четвърт, в една от залите прозвуча гласът на партийния отговорник — бледна и слаба девойка със светли, пламтящи от мрачно сияние, очи. Тя се качи върху един сандък, а около нея веднага се нареди охраната от стачните постове.

— Другари!… — извика тя високо. — Чуйте новината, която снощи получихме от София!… Нашите искания са отхвърлени и преговорите с господарите пропадат… Делегатите, които изпратихме да преговарят, са арестувани… Трябва ли да понасяме още насилията, тонгата и ниските надници?… Трябва ли да изоставим нашите достойни другари?… Трябва ли да мълчиме и да се подчиняваме като добитък?… Не, другари!… И ние сме хора… И ние искаме да се храним, да се радваме и да живеем човешки… Понеже господарите отхвърлиха исканията ни, общият комитет, избран от делегатите на всички тютюневи центрове, реши да обявим стачка!… Стачка за право на свободни синдикати, другари!… Стачка за премахване на тонгата, която обрича на безработица една трета от нас!… Стачка за повишаване на надниците!… Стачка за амнистия на нашите другари!… Стачка за наказания на престъпниците, които издевателствуват над работническата класа и българския народ!…

Мълчанието, което беше настъпило, се удави изведнъж във взрив от яростни викове.

— Тишина, другари!… — продължи партийната отговорничка. — Искам да ви кажа още няколко думи!… Стачката почва от днес. В наш интерес е да запазим спокойствие, да не се поддаваме на никакви провокации. Ръководството е обмислило всичко и знае как да действува. Имайте доверие в него. А сега всички слезте на двора!… Оттам ще се отправим на митинг към площада, където ще дойдат и другарите от другите складове. Полицията ще се опита да ни спре, но не се плашете, не отстъпвайте пред нея, другари!… Ние трябва да покажем на господарите и правителството нашата сила… Да живее стачката, другари!… Да живее работническата класа!… Да живее Съветският съюз!… Всички на митинга, другари!…

Отново избухнаха пламенни викове, гневни крясъци, яростни закани. Работниците на „Никотиана“ бяха озлобени достатъчно от телените мрежи и македонските пазачи, които Баташки беше поставил в склада. Те скачаха от местата си, захвърляха необработените селски бали, събаряха касетките с вече сортирани листя, тъпчеха безжалостно жестокия тютюн. Техниците спираха машините. Електромоторите утихваха с басово виене. Ситата на тонгите прегракнало забавяха тракането си и млъкваха, сякаш уплашени от виковете.

Да, добре почна тази девойка — наглед толкова слабичка — и добре възпламени справедливия гняв на другарите си. Тя беше лишена от дара на огнено красноречие, ала в простите й, но точни и силни думи ехтеше протестът на тридесет хиляди угнетени същества, които работеха от сутрин до вечер за господарите на тютюна.

— Долу тонгата!… — викаха от всички страни.

— Не отстъпват ни стотинка!… — обсъждаха едни.

— Арестували делегатите!… Защо?… — възмущаваха се други.

— Изедници с изедници!… — ругаеха трети.

Но сред настъпилата бъркотия наскачаха агентите на фирмата, подкупените от „Никотиана“ бедняци.

— Другари!… — крещяха те. — Нека обмислим… Да се изкажем… Защо да стачкуваме?

Но яките мъже и жени, определени за стачни постове, ги смъкваха с юмруци от столовете.

А същото безредие настъпваше и в другите зали. Електромоторите и вентилаторите спираха един след друг. Врявата се засилваше. Грамадният четириетажен склад на „Никотиана“ приличаше на кошер с разсърдени пчели, които гневно изскачаха навън. На двора се беше събрала вече тълпа от няколкостотин души. Македонците разтвориха желязната двукрила врата към улицата и малко смутено подканяха работниците да напуснат двора. Дребни на ръст и слабосилни физически — понеже произхождаха от бедни, гладуващи планински селца и бяха само наемници на тъмната сила на тютюна — те се боеха от възбудената тълпа и се чувствуваха добре само с карабина в ръка зад сигурно прикритие. Но работниците отказаха да излязат. Те искаха да се съберат всички и да тръгнат заедно към площада. Някакво чувство за солидарност, развито и екзалтирано от партийните отговорници, ги свързваше в единна, мощна и заплашителна маса. Докато чакаха на двора, някои започнаха да пеят „Интернационала“ и това повиши внезапно настроението.