Тютюн

Водейки хората си, Чакъра излезе пред тротоара на околийското управление и се спря за миг с трагично изцъклени очи, разстроен от всичко, което мислеше. Под синьото небе и жизнерадостното майско слънце тълпата ликуваше победоносно. Отдавна работниците не бяха успявали да се съберат така, отдавна ораторите им не бяха имали възможност да ги въодушевят в жаждата за свободен и сит живот толкова!… Няколко комсомолци бяха заковали на летви червени знамена, които носеха от къщи, скрити под ризите си, и ги размахваха над главите на множеството. Работниците се усещаха силни и горди. Думите на ораторите събуждаха в душите им чувство за достойнство, караха ги да съзнават, че работническата класа не се бореше само за хляб, а за нещо огромно и велико, което щеше да донесе щастие на цялото човечество. В лъчистото сияние на майския ден пърхаше надеждата за Новия свят, в който нямаше да има унизени от бедността, в който складовете и фабриките щяха да принадлежат на всички, а не на шепа дармоеди, които сега изпращаха въоръжените си слуги да стрелят срещу работниците. Все по-огнени ставаха думите на ораторите и все по-силно въодушевлението на работниците. То събуждаше някакъв порив към справедливост дори у бедните, но сити граждани, които гледаха отстрана, дори у безработните в кафенето, които също размисляха върху своята съдба.

— Не са шега работниците, хей!… — замислено произнесе пенсионираният учител по математика.

— Прави са хората!… — каза един електротехник, който слизаше от стълбата, след като беше поправил вентилатора на кафенето.

— Смелост, момчета!… — тихо подвикна един участъков ветеринарен лекар, който в това време пресичаше с двуколката си площада, след като бе взел от околийския си шеф разни серуми и ваксини.

Като повечето агрономи и ветеринари, той беше прикрит комунист или най-малко — съчувствуваше на работниците.

— Докторе, на добър час!… — приятелски му отвърна един денкчия. — Хапни дробчета и за гладните!…

Но денкчията не знаеше, че ветеринарният лекар отиваше сега да помогне на свои колеги за поголовната ваксинация срещу антракс в едно село. А поголовната ваксинация срещу антракс беше опасна и тежка работа, която щеше да го облее в пот. И затова той съчувствуваше на работниците и селяните, които също се обливаха в пот, и ненавиждаше господарите им, чиито лимузини забулваха често по шосетата кончето и двуколката му с прах.

От градината при читалището изхвръкна уплашено ято врабци. Стражарите, които се опитаха да спрат безуспешно стачниците от „Никотиана“, се бяха събрали на другия край на площада, далеч от митинга, и коментираха враждебно грешката на инспектора, който беше отдалечил така неразумно ескадрона от центъра на града. След схватката преди малко униформите и лицата им имаха доста окаян вид. Тънкият и рус старшия, който ги командуваше, беше с отпран пагон и няколко скъсани копчета. Той се отправи тичешком към околийското управление, за да получи нови нареждания, и когато мина покрай Чакъра, не го поздрави. Между двамата старши съществуваше скрита враждебност. Младият обичаше да гуляе с цивилните агенти, а старият не харесваше това. Докато Чакъра, водейки групата си и замаян от мрачното откровение на мислите си, отиваше с механически стъпки към тълпата, през отворения прозорец се разнесоха истеричните крясъци на околийския началник:

— Напред!… Разпръснете ги!… Стреляйте!… — викаше околийският, обезумял от това как щяха да го изложат и наклеветят в бездействие кметът, фирмите и войводата Гурльо.

Чакъра и хората му вървяха бавно напред, без да обръщат внимание на крясъците. И сякаш разбираха в тоя тежък момент, че някаква зловеща сила им заповядваше несправедливо да изложат живота си на опасност заради печалбите на фирмите. Чакъра съзна: през устата на околийския викаше мафията, която стоеше над всичко и управляваше всичко. И не околийският, а тя заповядваше да се разгонят гладните хора.

— По-скоро!… — отново долетяха крясъците на околийския. — Страхливци!… Ще ви дам под съд!… Ах ти, старо магаре, сега ли почна да трепериш за кожата си!… Предай командването на другия старшия!…

— Приемам го!… — раболепно отвърна младият старшия. Чакъра трепна и дойде на себе си, сякаш го бяха ударили с камшик. Мислите, които го вълнуваха преди малко, изчезнаха изведнъж. В главата му се образува някаква празнота — безсмислицата на нищото, което беше тъпо като всяко нищо, ала го облекчи от трагизма на противоречията. И всред това нищо виковете на околийския началник събудиха у Чакъра само рефлекса на дисциплината, дребното и жалко чувство на служебна чест, което мафията дресираше умело в слугите си. Сега Чакъра съзнаваше само, че околийският началник го обвиняваше в страх и нареждаше да предаде командуването другиму. Страх?… От що страх?… Хайде де!… Чакъра изпъчи атлетичните си гърди и стисна бича. Честолюбието и навикът на дългогодишната служба го превърнаха отново от мислящ човек в покорен автомат.

— Стой!… — извика той на младия старшия. — Аз ще командвам хората си!… А ти напирай с другата група откъм хотела.