Тютюн

Един дълъг висок зид отделяше двора от градината, засадена с овошки и цветя. Зад градината се простираше ливада, оградена с бодлив тел, и алея от малки, грижливо поддържани тополи. Входът в градината беше забранен за работниците, но в нея можеха да почиват директорът и административният персонал. Между градината и ливадата се издигаше двуетажна постройка в стил рококо — някогашното жилище на Спиридонови, ключът от което беше поверен на касиера. В тази къща — мобелирана със старомоден и разточителен лукс — почиваха чорбаджиите или главният експерт със своите гости, когато идваха в града да прегледат някоя партида или се връщаха от лов на пъстърви в планината.

Борис стигна до дъното на двора и през една малка врата с гранитни стълбички, която се намираше срещу входа на градината, влезе в канцеларското помещение. От дългия, полутъмен коридор, който водеше в другите отделения на склада, идеше глъчката на манипулационните зали, шум от вентилатори и остра миризма на тютюн. Кабинетът на директора беше отворен и празен — преминалият на търговска служба генерал още не бе дошел, а касиерът и счетоводителят, използвайки отсъствието му, бяха влезли в стаята на машинописката и се състезаваха пред нея в духовитост. Машинописката пушеше несръчно и отговаряше на шегите с остър и неприятен смях. Влизането на Борис прекъсна флирта им и ги накара да млъкнат. Нито машинописката, нито касиерът и счетоводителят го обичаха. Първата се дразнеше от безразличието му, а останалите — от работата му. Настъпи враждебно мълчание, в което касиерът пусна обичайната си стрела:

— Как сте, господин експерте? — язвително попита той.

Касиерът — противен тип с червендалесто лице и дръзки, опиянени от хитрост очици — беше сестрин син на генерала и минаваше за човек с бъдеще в тютюневата кариера. Той беше усвоил криво-ляво техническата работа и отдавна възнамеряваше да измести майстора в покупките или поне да стане съучастник в кражбите му. Но макар да беше твърде сигурен в себе си, както и във влиянието на вуйчо си пред Спиридонов, усърдието на Борис го дразнеше.

— На мене наистина ми предлагат да стана експерт — отговори Борис, — а ти цял живот ще си останеш канцеларско леке.

Той облече работната си престилка от кафяв док и спокойно излезе от стаята.

— Върна ти го тъпкано — възхитено рече машинописката след излизането на Борис.

Касиерът драсна кибрит да запали цигара, но от яд изтърва клечката и без малко щеше да изгори новия си костюм.

— Маниак!… — произнесе той, като почервеня от гняв. — Също като баща си… Още довечера ще кажа на директора да го уволни.

Като излезе от стаята на машинописката, Борис се усмихна на инцидента и по тъмния коридор тръгна към манипулационното помещение. Той съзна за хиляден път, че всички го мразеха — и директорът, и чиновниците, и майсторите, и работниците — но късно се сещаха да му пречат. Всички усещаха бруталното му и ледено превъзходство на способен човек без милост. Каквото предричаше — излизаше вярно, каквото намисляше — свършваше добре, каквото кажеше — удряше силно и на място. Директорът отхвърляше инициативите му, но после ги провеждаше, за да ги припише на себе си. Майсторите го ругаеха, но тайно подобряваха работата си. Работниците го мразеха, но му се подчиняваха. Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина той беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон за печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора.

Най-сетне той беше изплувал над черната работа в склада, над упойващата миризма, над отровния и коварен прах, който разяждаше дробовете и докарваше малокръвие. Техниката на тютюневото предприятие му се беше подчинила. Той можеше да почне някак и сега. Но защо му е да бъде дребен търгаш, да продава малки партиди на едрите хищници, да печели по два-три лева на килограм, когато след няколко години, с още малко труд и търпение, можеше да граби десеторно повече. Пътят към малкия, но всемогъщ кръг на олигархите, от който започваха международните връзки, минаваше през „Никотиана“.