Тютюн

„Никотиана“ трябваше да се справя и с друга опасност. Малките тютюневи фирми, никнещи като гъби с участието на дворцови хора и генерали от запаса, се разраснаха като заплашителни конкуренти, понеже Немският папиросен концерн ги кредитираше вече открито и пълно. Сега всички се бяха втурнали да блюдолизничат пред германците и фон Гайер почна да заплаща услугите съвсем ниско — само с три-четири лева печалба на килограм. Немският октопод бе впил хищно пипалата си в организма на „Никотиана“. Но Борис виждаше ясно, че това чудовище бе осъдено на гибел, защото искаше да погълне целия свят. А докато загине, трябваше да се използва, да се чака търпеливо, да се пази спокойствие. Трябваше да се прави всичко възможно за спечелване на благоволението на германците и да се превръщат книжните пари в инвентар, тютюн и недвижими имоти.

Ирина прекара тихия следобед в четене на немски и френски списания, които беше донесла от София. Тя още не бе загубила способността си да чете медицинските списания дълго, търпеливо, дисциплинирано, без да се разсейва, с усърдие, което будеше почит у мъжете. Отвреме-навреме, когато обръщаше страниците, тя повдигаше глава, но после веднага я навеждаше и упорито продължаваше четенето, все тъй затворена, все тъй съсредоточена в себе си. Имаше голяма вероятност за един случай, който бе наблюдавала в клиниките, да се окаже кала-азар. Досега в България бяха описани само два случая от тропична спленомегалия. Третият щеше да бъде установен от нея и това я изпълваше с гордост. По настояване на професора тя щеше да публикува наблюдението си в едно немско списание.

Когато Ирина свърши четенето, слънцето клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Морето приличаше на сребърно огледало, чиято повърхност отразяваше светлините на залеза. Беше топло и приятно. По небето летяха чайки. Сред малахитовата зеленина на лозята, напръскани със син камък, се гушеха ярко боядисани вили. От градината идеше благоухание на узрели праскови, свирене на щурци и несвързаното бръщолевене на Мария, която болничната сестра беше извела от стаята й.

Ирина се замисли тъжно върху съдбата на Мария. Лудата навлизаше в последния стадий на болестта си. Приличаше на рефлексен препарат, на безмозъчното същество, което реагираше на всичко с блажено и безсмислено хилене. Дори сумрачните моменти на съзнанието й бяха изчезнали напълно. Сега тя представляваше само жълта суха мумия, с кухи очи, с безцветни и оредели коси, която бяха довели по настояване на Ирина, за да я лекуват със слънчеви бани. Имаше ли смисъл довеждането й? Никакъв, освен морален. Но и моралният елемент губеше значението си пред толкова жалко и безполезно съществуване. Ирина си спомни бледорусото същество с опалов блясък, което бе видяла преди осем години в бара.

Тя извади табакерата си и се приготви да запуши. В това време на терасата се появи Виктор Ефимич с поднос, върху който стоеха бутилка коняк и три чаши.

— Господата питат дали сте свършили четенето… Искат да дойдат при вас — учтиво произнесе той, като се спря за миг неподвижно.

Нямаше нищо подобно, т.е. господата не питаха, а просто му бяха заповядали да занесе коняка и чашите при Ирина. Понеже Борис искаше да пие, задължаваше да участвуват в порока му и другите, та затова върху подноса имаше три чаши. Но Виктор Ефимич бе човек от старото поколение, бивш хорунжий, слуга по неволя. Той умееше да дава изискан вид на отношенията към дамите.

— Нека дойдат — равнодушно каза Ирина.

Виктор Ефимич остави подноса върху масичката и побърза да запали цигарата на Ирина. Той направи това малко несръчно и смутено, защото Костов му беше забранил под страх на уволнение да пие през деня и липсата на алкохол докарваше мъчително треперене на ръцете му. Но все пак Виктор Ефимич беше доволен от вилата, от лазурните дни и щастието да съзерцава красиви жени. Всичко това му напомняше младостта и последните дни от армията на Врангел в Крим. Той дотътри до Ирина два шезлонга и слезе долу, леко опиянен от удоволствието да запали цигарата й.

На терасата се появи Костов. Той бе във фланелени панталони с тютюнев цвят и сребристо-сив пуловер, който го предпазваше от вечерния хлад.

— Има телеграма!… — каза експертът.

— Каква?

— Много приятна!… Утре пристигат немците, а с тях и Зара… Лихтенфелд няма да се отучи от навика да я мъкне със себе си. Бихте ли се съгласили да се покажете с тях на дансинга?

— Аз нямам право да й се подигравам — тихо забеляза Ирина.

— Защо?

— Защото гражданското ни състояние е едно и също.

— Вие сте несравними величини — рече експертът, като погледна красивото лице на Ирина и медицинските списания върху масата. — Борис е поканил и нея, за да тормози дребните фирми.

Той седна на стола и запали цигара.

— Не разбирам каква е връзката между Зара и дребните фирми?