— Кажете му да дойде веднага.
След малко се чуха неравномерни стъпки на човек с дървен крак и в хола на канцеларското помещение влезе Адлер. Той се опираше на бастуна си, бе запотен и носеше престилка от док.
— Къде са другите? — попита сърдито бившият летец.
Адлер забави отговора си с изкуствена кашлица и затътри протезата си към бюрото, на което седеше шефът, сякаш искаше да съобщи нещо важно и поверително, което не трябваше да се каже високо. Той стигна до бюрото и застана по войнишки — обичайната поза пред фон Гайер на всички чиновници от Немския папиросен концерн.
— Прайбиш замина за назначението си — тихо произнесе счетоводителят.
— Какво назначение? — Фон Гайер напрегна уморената си памет, но не можа да си спомни нищо.
— Имаше повиквателно за Прайбиш и Лихтенфелд… От Вермахта.
— Да!… — Бившият летец се сети веднага. — Написахте ли писмо за освобождаването на Прайбиш?
Счетоводителят се изкашля глухо.
— Написах за Лихтенфелд… — измънка той.
— Как за Лихтенфелд?… — В очите на фон Гайер светна мълния.
Чиновникът се окопити и произнесе по-ясно:
— Госпожица Дитрих ми заповяда да напиша писмо за освобождаването на Лихтенфелд.
Настъпи мълчание. Фон Гайер попита мрачно:
— Къде са Дитрих и Лихтенфелд?
Адлер се изкашля повторно и гласът му сякаш потъна в някаква бездна от смущение, унизеност и срам.
— Вие навярно не знаете още… — забъркано произнесе той. — Госпожица Дитрих и барон Лихтенфелд се сгодиха… и поискаха телеграфически отпуск от централата в Хамбург… Заминаха снощи.
Адлер се изкашля повторно, като че не баронът, а сам се беше сгодил за госпожица Дитрих, която имаше власт да отменя военните повиквателни. Отново настъпи мълчание. Адлер наблюдаваше уплашено лицето на шефа си. И никога това лице не му се бе струвало по-безчувствено, по-замръзнало и по-страшно. Очите му гледаха пусто, без никакъв израз, долната му челюст висеше отпусната, устата зееше… Той бе изтървал цигарата си, чийто огън изгаряше кафявото паспарту върху бюрото. И в тишината той произнесе механично, като робот:
— Така!…
А после повдигна глава и добави внезапно:
— Какво мислите за всичко това?
Какво ли?… Не, Адлер не мислеше, или по-точно не смееше да каже нищо. Десет години хитлеристка власт и съвместна работа с госпожица Дитрих го бяха научили да мълчи. Баронът беше зъл и отмъстителен като оса, а всемогъществото на госпожица Дитрих беше известно на всички.
— Говорете!… — произнесе бившият летец с някакво особено, заплашително нетърпение.
Адлер се изкашля пак и повдигна рамене, като че постъпката на госпожица Дитрих и Лихтенфелд не можеше нито да се осъди, нито да се оправдае. И тогава внезапно фон Гайер скочи от мястото си и с неочаквана ярост улови Адлер за яката.
— Говорете, дявол да го вземе!… — бясно изкрещя той. — Говорете!… Кои други ще говорят, ако вие и аз не смеем да направим това, след като сме получили ордени, след като сме дали кръвта си за Германия!… Говорете, Адлер!… Защо мълчите?… От що се боите?… Нима хитлеристите са по-страшни от руските снаряди, които отнесоха крака ви?… Кажете поне пред мене, че Лихтенфелд е подлец, който срами името на прадедите си… че тази отрепка Дитрих е бивша уличница от пристанищните локали на Хамбург… че мръсници, скотове и убийци докараха Германия до гроба, защото никой не смееше да им противоречи…
Счетоводителят гледаше шефа си с широко разтворени очи. Никога в живота си, дори в часовете на смъртна опасност, когато ураганът на съветската артилерия беснееше в снежната и замръзнала степ, Адлер не беше изпитвал по-голям страх. Той бе гледал десетки пъти в очите на смъртта. Не можеше да се каже, че беше страхлив или безчестен човек. И все пак това, което изпитваше сега, бе страх, морален и физически страх от земноводните очи на госпожица Дитрих, от невидимите уши на Гестапото, от страшната машина на хитлеристите, която изпращаше милиони германци в гигантската човешка касапница на изток. Тялото на Адлер се друсаше безпомощно в силните ръце на фон Гайер. Престилката му се разтвори и върху ревера на бялото му сако се показаха лентичките на ордени за храброст.
Фон Гайер продължаваше да реве:
— Немският народ е пред гроба си, Адлер!… А ние мълчим!… Защо мълчим?… Защо?… Кой ще каже на глупците това, ако не смеем да го направим ние?…
И гласът на бившия летец изрева още няколко пъти:
— Кой?… Кой?…
Върху челото на Адлер се появиха ситни капчици пот. Той съзнаваше отдавна трагичната истина, която ехтеше в гласа на фон Гайер, но никога не бе намерил сила да я каже пред когото и да било. Очите му гледаха със смесен израз на покорство, съгласие, правдивост и страх — парадоксален израз на човек, който бе едновременно храбър войник и послушна, безмълвна овца. А фон Гайер съзна изведнъж това и го пусна отчаяно. Хиляди пруски офицери, философи и възпитатели бяха учили в продължение на десетки години всички немски мъже да бъдат храбри войници и послушни, безмълвни овци.
— Простете, Адлер!… — произнесе след малко бившият летец. — Избухнах и може би ви обидих.