Тютюн

Като се раздели с Малони, Костов отиде у нотариуса. Той искаше да обсъди с него предложението на италианеца и да види какво става с нещата, които бе поръчал за Аликс. Нотариусът обаче не беше в къщи. Вместо него се показа жена му — почтена и спретната гъркиня. Предупредена от мъжа си, тя очакваше идването на експерта и го покани да влезе вътре. След късо колебание Костов й разправи за разговора с Малони. Гъркинята се изплаши много.

— Това е страшно!… — рече тя. — Вие нямате никаква представа как действува Гестапото… Може би е уловка, за да вземат мъжа ми като заложник. Най-добре е да нямате никакво вземане-даване с тях.

Експертът я успокои, като каза, че хората на Кондоянис ще направят предложението на немците сами. После тя му показа нещата, които бе купила за Аликс. Костов ги плати с няколко златни монети. Гъркинята направи с молив точна сметка и върна една лира и няколко милиона драхми. Костов й благодари. Понеже наближаваше полицейският час, а нотариуса все още го нямаше, той стана да си върви, като обеща да дойде на другия ден.

На връщане в хотела той не срещна по улицата нито един българин в униформа. Гръцкият говор — някога приятен и близък — сега му се струваше чужд. От каските и лицата на немците лъхаше заплашителна студенина. Продавачите спущаха бързо ролетките на магазините си. Наближаваше враждебна и несигурна нощ, в която натрапниците очакваха изстрели от засада. Костов изпита угризение, задето бе съобщил на Ирина, че Борис е болен. Тя щеше да дойде и да се изложи безполезно на опасности не от привързаност към Борис, а от абстрактно и показно чувство на дълг, което пазеше още под кората на егоизма си. Експертът реши да влезе още веднъж във връзка по телефона с нея и да предотврати заминаването й.

Пред хотела пак нямаше часови, защото войниците, които обслужваха караула, се бяха прибрали от съседното здание в интендантството. Но в малкия хол до стълбите седяха мобилизираният свещеник, подпоручикът-домакин и някакъв офицерски кандидат с ордени на гърдите. Тримата имаха омърлушен вид. На масата, до мазната книга, в която домакинът записваше имената на квартируващите, стоеше бутилка с ракия. Костов се тръшна на мушаменото канапе до тях. Страхът да не закъснее след полицейския час го бе накарал да бърза, а това му докара лек пристъп от гръдната жаба. Той постави под езика си хапче нитроглицерин и попита отпаднало:

— Как е болният?

— Спи — отговори свещеникът. — Но по едно време викаше и бълнуваше много… Изглежда, че тоя човек е с нечиста съвест.

— А вашата чиста ли е?… — Експертът му показа сърдито една от тубите с ултрасептил, после се обърна към домакина: — Има ли новини?

— Колкото искате!… — горчиво отвърна подпоручикът. — Руските войски навлизат вече в България, а немците се оттеглят към Скопие… Тази сутрин е образувано правителство на Отечествения фронт.

— Откъде научихте?

— Съобщиха по радиото.

— Това е добре — успокои се експертът. — В него сигурно влизат земеделци и радикали.

— Надявайте се на радикалите!… — саркастично произнесе домакинът. — Вас не са ви карали да гоните партизани, та ви е лесно… Печелехте си милиончета вие… А ние, мижитурките, пукахме ли, пукахме по шумкарите… Защо не свалиш тия медали бе, тулум? — обърна се той внезапно към офицерския кандидат.

— Няма да ги сваля — мрачно заяви кандидатът.

Той бе висок младеж с бледо лице и модно подстригани мустачки. От джоба на ризата му се подаваше стило — личен спомен от негово величество за караул в двореца.

— Който вади нож, от нож умира — философски забеляза свещеникът.

— Трай, попе!… — сгълча го домакинът. — Ти разбра, че няма да те заколят и веднага премина към новата власт.

— Аз съм от народа — отвърна свещеникът. — И мисля за дечицата си.

— Искате ли ракия? — обърна се домакинът към Костов.

— Не, благодаря… — отказа експертът. — Но бих желал да говоря още веднъж по телефона с Кавала.

— Безнадеждна работа — домакинът изцеди последните капки ракия от стъклото в чашата си. — Нашите линии са вдигнати отдавна.

— Знам, но не можем ли да опитаме чрез някоя немска централа?

— Германците вече не ни бръснат за нищо. Отношенията са доста обтегнати.

— Вие бихте могли да опитате от „библиотеката“ — глухо посъветва офицерският кандидат.

— Коя библиотека? — попита експертът.

— Вертепът!… — възмутено обясни свещеникът. — Тук наричат „библиотека“ немския публичен дом за офицери… Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.

— Не се бъркай, попе!… — каза домакинът. — Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза.

Подпоручикът избухна с неприятен пиянски смях.

— Това е без значение — обърна се той след малко към Костов. — Вие можете да влезете и цивилен… Стори ми се, че имате открит лист от немския щаб в Кавала, нали?

— Да — отговори експертът.

— Тогава всичко е наред… Този лист важи и за „библиотеката“. След вечеря ще отидем там.

— Мислите ли, че мога да говоря по телефона? — неохотно попита Костов.

— Сигурен съм — отговори офицерският кандидат. — Ще намерим някой германец да ни услужи. Аз имам познати между тях.