Тютюн

Тя се разсмя и помисли: „Значи, не си толкова бос… Аз помислих, че ми даде опиум от невежество.“ А после съзна, че в удължените му бадемовидни очи, които трябва да бе виждала някъде много пъти (защото събуждаха в паметта й откъси от студентски спомени), имаше ведрина, която идеше от спокойствието и здравето на духа му. И тогава пак й се стори, че този човек с груба външност бе всъщност фин и сърдечен и че го бе срещала някъде, но не бе имала време и възможност да го оцени. Това я накара да каже:

— Боря се с едно глупаво усещане… Не се ли познаваме отнякъде?

А той отговори шеговито, с известно колебание в гласа:

— Да, познаваме се… Ние сме от един курс.

— Така ли?… — Тя се смути, но без да знае защо.

Разединените от времето отломки от спомени се обединиха в цялостен образ.

— Спомням си, разбира се… — Тя му заговори веднага на „ти“. — Наричаха те Чингис… Ти бе Забележителен оратор и когато почваше да говориш, сбиването ставаше неизбежно… А чудното беше, че понякога оставах да те слушам, въпреки убежденията си. Аз не обичах политиката.

— Да, ти беше политически неутрална.

— Но сега не ти се подмазвам.

— Не, ти не се подмазваше никому.

— Това не е съвсем вярно… — Тя замълча и сключи веждите си горчиво. А после попита: — Защо не ми се обади веднага?

— Защото не трябваше да се вълнуваш и разговаряш.

— Вероятно знаеш историята ми?

— Не, не зная нищо.

Тя съзна, че у него имаше вродена дискретност, някакво равновесие на духа, което не му позволяваше да човърка нравствените рани у хората. Присъствието му върна Ирина към свежите и напоени с ведрина спомени от университета. И тогава тя се видя отново в чистотата на своята младост, измъчена от постъпките на Борис, ала горда в съзнанието си за ненакърнено достойнство, за превъзходство и нравствена победа в живота. Тя съзна, че имаше един момент, в който се бе оттърсила от Борис, бе намерила пътя си и тръгнала по него с малката, ала свежа радост на доволен човек. А това бе пътят на труда и науката към безкрайния предел на човешкото знание, което я правеше спокойна и мъдра, така че патосът на живота протичаше като бавна, пълноводна река и дребните удоволствия след работа събуждаха жизнерадост, а не убийствена скука и сплин. Стори й се, че тия години бяха горестни и незабравими като варосаната стаичка, като сянката на ореха и шумоленето на реката в бащиния й дом. Тя си спомни сладостното чувство, което я обземаше при настъпването на пролетта — когато из въздуха се носеха незнайни благоухания, при идването на лятото — когато паважът излъчваше миризма на асфалт и бензин, при започването на есента — когато в хладното слънчево утро, забулено с прозрачна и синкава мъгла, бързаше да не пропусне трамвая за болницата. Тогава всяка форма, всеки звук и всеки цвят събуждаха някакво особено, утвърждаващо живота вълнение. А това вълнение идеше от целомъдрието и труда, от душевното равновесие и чувството за достойнство, които после светът на „Никотиана“ унищожи. Но те можеха да се запазят през целия й живот, ако не бе срещнала Борис. И сега, на тия години, след борбата с живота, тя щеше да бъде самодоволна или разочарована, цъфтяща или преждевременно състарена, но запазена вътрешно, а не лакирана светска кукла, която будеше отвращение. За какво й послужиха тия пари и този лукс, срещу които продаде достойнството си? За нищо. Новият свят ги презираше. За какво й беше това красиво и запазено тяло, което всеки развратник пожелаваше, това гладко като слонова кост лице, без никаква бръчица и петно от годините? За нищо. Мъжът, когото тъй жадно и несъзнателно бе търсила и най-после срещнала, не можеше да я обича. Цялата й ценност на човешко същество бе прахосана. Всичката й жизнена сила бе изчерпана. Оставаше само краят, към който прибягна Костов — единственият почтен край.

И тогава ръцете й затрепераха отново, а Чингис забеляза това и рече:

— Не трябваше да ти се обаждам… Разговорът те измори. А тя отговори:

— Не, напротив… Ти ми показа нещо, което трябва да направя.

Тъмните му продълговати очи се втренчиха в лицето й. Макар и прекрасно, то бе отпуснато и разстроено — лице на човек без цел, без надежда, без воля и жизненост, лице на жена с прокълната красота, върху което животът бе поставил вече печата на нервно разстройство, на тиха лудост, на неизбежна гибел.

— Какво трябва да направиш? — попита той неспокойно. А тя го заблуди умело с думите:

— Да се върна към медицината.

— Това е чудесно решение — каза той. — Но сега не мисли много за него.

Той се приготви да си върви и не напълно успокоен, постави върху яйцевидната си глава кепето с червена звезда.

— Къде отиваш? — попита тя изнурено.

Той се помъчи да я разсее, като каза в стила на годините от Медицинския факултет:

— Отивам при санитарния Далай-лама на армията… Искам да имам в частта си моторна кола с рентгенов апарат.

И макар да говореше шеговито, в гласа му прозвуча вълнение.

— Да, добре е да имаш това — каза тя, малко учудена, че човек можеше да се вълнува от моторна кола с рентгенов апарат.