Тютюн

Следващите дни Борис прекара в къщи, погълнат от сутрин до вечер в разработването на плана за въвеждане на тонгата, за реорганизация на покупките и по-рационалното използване на работниците в манипулацията. Всичко това той написа във форма на изложение, от което после Спиридонов можеше да извлече обща заповед до клоновите директори на фирмата. Отделните преустройства се сливаха в един съгласуван и цялостен план, който централизираше управлението на фирмата и улесняваше контролата върху работата на районните и клоновите директори. Така се избягваха злоупотребите при покупките на селските максули и вземането на тайни комисионни, когато директорите препоръчваха купуването на малки партиди от дребни фирми. Така се постигаше максимално използване на труда и големи съкращения на разходите по манипулацията. На мястото на досегашното традиционно и донякъде ориенталско функциониране на фирмата Борис въвеждаше принципите в организацията на западноевропейско предприятие, които беше изучил подробно в немски ръководства и които заместваха доверието с наказателна отговорност и автоматичен контрол. След това Борис взе от склада една пишеща машина и се залови да препише изложението на чисто.

— Искаш ли да ти помогна? — попита една вечер Стефан. Той беше научил вече от майка си за успеха на Борис.

— Не — сухо отговори Борис.

— Аз бих могъл да ти диктувам от ръкописа.

— Нямам доверие в тебе.

— Ти продължаваш да бъдеш маниак.

— А ти си нечестен човек.

— Какво разбираш под честен човек?

— Всеки друг, но не и комунист.

— А кои са честни?… Търговците на тютюн ли?

Той използва гнева на брат си, приближи се до масата му и прочете няколко реда от написаното. Борис забеляза това и подскочи като ужилен.

— Вън от стаята ми, подлец!… — гневно извика той.

— Аз видях каквото ми трябваше — намръщено произнесе Стефан. — Вие въвеждате тонгата.

Борис улови яката на вехтата горна риза, с която Стефан ходеше навсякъде. Износената риза се съдра шумно.

— Полека — рече Стефан, — нямам друга дреха.

— Не заслужаваш и да имаш — злобно изсъска Борис. — Ако изнесеш оттук само една думица, ще те поставя в затвора.

Няколко секунди двамата братя се гледаха като вълци, готови да се разкъсат. Погледът на Стефан стана внезапно унил.

— Пусни ме!… — тъжно каза той.

Борис го тласна грубо към вратата.

IV

Лъчите на лятното слънце проникнаха в стаичката на Макс Ешкенази, огряха лицето му и го събудиха. Той се опита да заспи отново, но не можа и по навик запали цигара в леглото. Това беше последният остатък от навиците на предишния му живот.

Той произхождаше от бедно семейство на многоброен и пръснат по цяла България еврейски род. Едни от сродниците му бяха тенекеджии, а други банкери. Между тенекеджиите и банкерите съществуваха адвокати, лекари, равини и търговци на дребно, които се наричаха все Ешкенази. Мястото на Макс се намираше някъде в низините на тази социална пирамида, чиято основа образуваха тенекеджиите, а върха — банкерите. Той беше беден като тенекеджия и умен като равин, а от лекарите, адвокатите й търговците се отличаваше по това, че бе непрактичен. Вместо да използва образованието си за печелене на пари (един богат и непредпазлив Ешкенази го кредитира да свърши търговия в Германия), той потъна в изучаване на Спиноза и Маркс и философската страст го докара отново до нивото на тенекеджиите. След като го изгониха последователно от няколко предприятия, богатите сродници го провъзгласиха със съжаление за пропаднал интелигент. Макс не ги намрази, защото ги считаше нищи духом. Но той намрази и техния кален, дребнав, търгашески свят, и обикна още повече партията, която го беше изпратила да работи тук.

Сега Макс беше тютюноработник и ходеше по улиците с каскет, евтина туристическа блуза и вехти панталони.

Като изпуши цигарата, той стана, обръсна се и слезе да се измие в кухнята на хазаите. Още докато слизаше по разкривената и скърцаща дървена стълба, лъхна го миризма на зехтин, на нечиста и застинала в традициите на гетото еврейска къща. Хазаинът Яко беше сарач и произвеждаше първобитни селски самари. Най-големият му син помагаше в работилничката с намерение да поеме занаята на баща си, средният работеше в манифактурния магазин на някакъв заможен сродник в София, а най-малкият — още дете — се учеше самостоятелно в първите стъпки на търговията, като продаваше амбулантно безопасни игли. В семейството имаше и дъщеря, която наричаха Рашел и която всички считаха за товар. Гордостта на Яко не позволяваше да я дадат работничка в тютюневите складове, както постъпваха най-бедните евреи с дъщерите си, но от друга страна, той се грижеше да прави минимални разходи по нея. Тя беше тънка, бледа седемнадесетгодишна девойка, с лице обсипано с лунички и ходеше вечно с една и съща басмена рокличка на цветчета. Яко често мислеше с досада, че трябваше да й даде зестра.