Тютюн

— Ние знаем, че сега ти си отличен другар — каза Макс след малко. — Решението беше просто да ти дадем една година отпуск. Това не трябва да те оскърбява. Ти можеш да използваш времето в работа над себе си и да размислиш върху бъдещето. Ние не сме секта от фанатици, а организация от свободни хора, които поемат жертвите доброволно. Тия жертви са тежки. Ти знаеш с какво е изпълнено попрището на един партиен деятел… Нелегален кучешки живот, зверски изтезания и куршум… Да, куршумът е цяло щастие, ако разполагаш с него, преди да те заловят, или когато палачът милостиво го изпрати най-сетне в главата ти. Около тебе животът ще кипи, а ти ще се промъкваш в него като тъжна, бледа сянка. Ти ще видиш как хората се любят, образуват семейства, раждат деца, а твоят живот ще мъждее като пламък на забравено кандило. Понякога ще изпитваш самотност, ужасна, разкъсваща нервите самотност… Тогава у тебе ще се появи желание да имаш съпруга и деца, да ги целуваш и галиш, да се радваш на благата, които културата е създала, но ще бъде късно… Настръхналите и безумни господари на този свят ще те преследват навсякъде. Да, братко, това е ужасно… Аз съм го виждал у много другари.

Макс замълча. Слабото въздушно течение, което идеше от планината, подухна пак и боровете зашумолиха тихо. От градината долетяха звуците на военната музика, която свиреше „Травиата“. След малко евреинът продължи:

— Тази година ще ти даде възможност да провериш силите си… Ако искаш, тръгни след брат си. Там те чака спокойствие и лукс. Ние не създаваме насила герои. Ние не сме банда от съзаклятници, която отмъщава на бившите си членове. Зад нас стои каузата на всички потиснати, сърцата на милиони бедни в света. Но ако устоиш на изкушението, ти ще бъдеш завинаги наш. Тогава няма да страдаш от кучешкия живот, от страха пред палачите и от страшната самотност на мъж без семейство… Тогава целият свят ще бъде твоето отечество, а партията — семейството ти.

— Но не е ли прекалено да ме държите под карантина цяла година? — внезапно го прекъсна Стефан. — Ако аз не тръгна подир Борис сега, няма да го направя никога… Ако вие нямате в мене доверие сега, няма да го имате никога.

— Чакай, момче!… — В гласа на Макс прозвуча предишната строгост. — Не се касае само за недоверие, а и до опитност… Тютюноработниците са преди всичко жени и момичета. Погледни как се карат и си скубят косите всеки ден! Това са най-окаяните, най-безбожно експлоатираните работници у нас. По-голямата част от тях все още не съзнават силата си, не вярват в нищо… Това е, разбира се, чудесно за господарите. Ето тази озлобена, отчаяна, тъмна, кипяща и несъзнателна маса от мъже и жени партията трябва да организира и подготви за голямата стачка. Но това е много трудна работа… Затова трябва да се проучат условията, да се установят методите, да се пипа внимателно. А това още не е по силите ти. Ти си още млад. Ти би могъл най-много да ръководиш агитацията в някой отделен тютюнев склад, така че, ако направиш грешка, да не се разстрои общият план за стачката в града.

— Аз ще остана в склада на „Никотиана“ — твърдо произнесе Стефан.

Макс не отговори веднага и замислено се загледа във върховете на боровете, през които прозираше дълбокото синьо небе.

— Остани — отговори той след малко. — Да, остани!… Ние ще поддържаме връзка с тебе.

Те поговориха още малко, после станаха и дишайки с наслада чистия въздух, изкачиха се до върха на хълма, обраснал с борова гора. Отвреме-навреме те кашляха дълбоко и къртеха от гърдите си тютюневия прах, с който „Никотиана“ беше задръстила през седмицата дробовете им. Когато слизаха по една от алеите на хълма, хе видяха върху шосето колата на Спиридонов, която отиваше към манастира. Красивата бедуинска глава на Зара беше омотана във воал, а Спиридонов носеше сив каскет и тъмни очила. Мария и Борис седяха на задните места и разговаряха оживено.

Макс рече с усмивка:

— На брат ти му върви.

През следващите дни в местния клон на „Никотиана“ станаха събития, които развълнуваха тютюневите среди на града. Татко Пиер отложи заминаването си за Атина с още няколко дни, а директорът на клона подаде оставка в знак на протест срещу връщането на Борис във фирмата. Генералът си въобрази наивно, че драматичните жестове могат да развълнуват търговците. Но татко Пиер прие оставката съвсем неочаквано и назначи на мястото му главния майстор Баташки. Тогава генералът намекна многозначително за отражението, което инцидентът ще има в Съюза на запасните офицери. Ала този намек само раздразни татко Пиер и го накара да забележи, че фирмата му не се управлява от запасни офицери. Събитието даде повод за безкрайни сплетни из кафенетата, в които се събираха „тютюнджии“. Баташки, единственият човек, който можеше да осветли положението, мълчеше загадъчно.

— Не зная — важно отговаряше той. — Нищо не мога да кажа… Но Борис е вече голям човек.

— С какво се занимава сега? — питаха любопитните.

— От сутрин до вечер прави сметки.

— Гледай ти, нашето Рединготче!… А разхожда ли се още с чорбаджиите?

— Не зная. Негова работа.