Тютюн

Барутчиев-младият отдъхна с облекчение. Най-после!… Хлапето беше разкрило вече картите си и показваше готовност да направи услуга, но, разбира се, съвсем не безвъзмездно. Жалък парвеню и плебей! Манталитет на дребно шмекерче!… Барутчиев забрави, че не пушеше преди обед и запали от собствените си цигари. Най-много след една година той щеше да стъпчи това хлапе като червей заедно с цялата неуязвима досега „Никотиана“. Но, търпение!… Посивелият, боледуващ от грандомания вълк глътна благоуханния дим на цигарата си и с бащински смях потупа младото вълче по рамото. Вълчето се усмихна също, но очите му останаха хладни.

— Слушайте, момко!… — Барутчиев се бе вече успокоил. — Виждам, че старият Пиер е оставил достоен заместник!… Чудесно!… Точно тъй бих действувал и аз. Да поговорим откровено!… Значи, питате срещу какво? — Гласът на Барутчиев стана изведнъж много тържествен. — Срещу това, че утре единствен купувач на нашите тютюни ще остане Райхът и аз ще посочвам на Немския папиросен концерн между кои фирми да разпределя доставките си… Ясно ли ви е?

Барутчиев-младият погледна Борис, за да види ефекта на думите си. Но вълчето безстрастно изпускаше дима на цигарата си. Дръзките му и хладни очи си оставаха все тъй невъзмутими.

— Днес не е утре — спокойно произнесе Борис.

— Тогава ще ви кажа какво е положението сега. Осемдесет на сто от продадените тютюни не получиха миналогодишните цени. Деветдесет на сто от всички партиди чакат още купувач. Знаменателно, нали?… Но нашите търговци са глупци, които не виждат нищо.

— Временна стагнация на цените — с привидна глупост произнесе вълчето. — Аз също задържам партидите си и ще чакам по-добри цени.

— Грешите!… — великодушно извика Барутчиев-младият. — Грешите, драги мой!… Приближава невиждана икономическа криза. Цените на земеделските произведения и тютюна ще спаднат катастрофално. Паниката и фалитите идат. Знаете, че в тая област съм много добре осведомен, нали? По дворцова и дипломатическа линия… И по еврейска, ако искате… Забележете, и по еврейска!… Парадоксално, нали?

— Не, никак не е парадоксално — рече Борис. — Всеки знае, че вие сте довереник на Коен, а в същото време се показвате пред хитлеристите като антисемит… Впрочем песента на Коен в Немския папиросен концерн е вече изпята и главната заслуга за това се дължи на вас.

— Клюка!… — извика Барутчиев. — Как можете да говорите тъй? Всичко това е клюка… Коен ми е приятел. Аз имам връзки с немците, но не взимам никакво становище към отношенията им с евреите.

— Не!… Вие много добре си подготвяте почва за работа с немците, като ги гъделичкате по еврейския въпрос. Коен спокойно можеше да си работи с немците, ако не бяха интригите ви, че той наляво и надясно говори срещу тях… Но фактите около Коен са без значение за нашите отношения, драги господин Барутчиев…

— Да!… Нека оставим клюките настрана! — върху челото на Барутчиев се появиха ситни капчици пот. — Не заслужават!…

— добави той с фалшиво презрителен смях. — Думата беше за това, което научих вчера от Берлин… Вие знаете, че брат ми, който живее в Германия, тия дни става пълномощен министър в Берлин, нали?

— Да, зная!… И е много близък с фон Гайер, новия директор на отдела за източни тютюни в Немския папиросен концерн.

— Не сте осведомен зле — самодоволно рече Барутчиев.

— И така, фон Гайер е споменал пред брат ми, че Немският папиросен концерн ще спре за известно време купуването на тютюни от Изток. Знаете ли какво значи това?

— Значи хитлеристка маневра за политически натиск. Ние ще плувнем скоро в германски води. И ако настъпи криза, Немският папиросен концерн може да купи всичките ни тютюни, но на смешно ниски цени… Всичко това е твърде жалко, господин Барутчиев!…

— Не толкова, не толкова, драги момко!… Не бъдете песимист! Немският папиросен концерн ще купува на ниски цени, но в големи количества, и печалбите ще останат същите… Говоря за избраните фирми, които ще останат да търгуват с немците — добави той многозначително.

— Кои ще бъдат тия фирми? — спокойно попита Борис.

— Нашите!… — тържествено отговори Барутчиев. — Моята и вашата. Ние ще получаваме лъвските контингенти, а другите ще събират трохите.

— Това е въпрос на бъдеще — безразлично каза Борис. — Повече ме интересува какво можете да направите за „Никотиана“ днес.

Очите на Барутчиев се втренчиха изпитателно в хитрото вълче.

— Не е ли по-разумно да мислите за утре? — попита той.

— Свикнал съм да разчитам само върху неща, които могат да се свършат днес.

— Аз бих могъл да кажа за себе си същото.

— Доказателство за доверие дава първо оня, който го търси.

— Доверие?… — Барутчиев го погледна надменно. — Съмнявате ли се в моите връзки с немците?

— Никак!… Но те са чисто платонични.

Върху устните на Борис заигра пак предишната ледена усмивка.

— Разсъждавате повърхностно, драги!… Моралният фактор за германците е по-важен.

— Може би утре да, но днес не… За да проникнат политически у нас, те трябва да действуват първо с материалния.

— Прав сте!… — рече Барутчиев, като се замисли малко. — Но какво искате да кажете с това?