Тютюн

Чакъра се върна на обед малко сърдит от това, че Ирина не беше отишла на лозето сутринта. Вчерашното й смущение го бе изпълнило с подозрения. Той поръмжа, понахока малко непокорството на дъщеря си, но доброто ядене и хубавото вино поправиха бързо настроението му. Лозето даде добър плод, а и цената на тютюна се вдигаше. Той дремна малко, после лъсна ботушите си и отиде на работа.

Ирина се приготви за излизане. Косата си тя бе навила на руло още сутринта. Много й се искаше да облече някоя от по-хубавите си дрехи — една бяла ленена пола и тъмносинята копринена блуза с къси ръкави, — но се боеше да не събуди подозрение у майка си. Задоволи се само да сложи новите си спортни обувки и една евтина сребърна гривна — подарък от баща й след продажбата на тютюна от миналата година. Когато излезе от къщи и тръгна към лозята, обзе я тревога. Това не бе страх — силна като пантера, тя не се боеше физически от мъжете — а по-скоро смущение, което идеше от неувереност в себе си. Защо отиваше на тази среща? Може би това щеше да усложни живота й, да разбърка следването й, да разстрои плановете й… Не беше ли по-добре да се върне? Ала нещо неуловимо и силно я теглеше към безработния младеж с вехт костюм, с красиво лице и хладни очи.

Гроздоберът беше на привършване и само тук-таме в някое лозе имаше още хора, които се забавляваха с песни, акордеони и китари. По шосето пристъпваха коне, натоварени тежко с последните кошове грозде. От храстите свиреха щурци. Един заек изскочи отнякъде и хукна лудешки по тютюневите стърнища. От синьото небе, от слънцето, което грееше меко, без зной и омара, от планината, полето и хълмовете, потънали в пламъци на умираща, растителност, лъхаше спокойствие, наситено с тъга и тихата чувственост на южна есен.

Той лежеше под бряста върху пожълтялата трева и подпрян на лакета си, четеше книга. Четеше вдълбочено, сякаш беше излязъл от града, за да прекара деня именно така, без да се интересува дали Ирина щеше да дойде или не. Когато я забеляза, той се изправи спокойно и постави книгата в джоба си.

— Аз не те очаквах толкова рано — каза той, като подаде ръка.

— Трябва да се прибера в къщи преди седем — обясни тя.

— Строги ли са родителите ти?

— Да, като всички прости хорица. Но аз съм свикнала да уважавам предразсъдъците им.

— Това е добре… — Той я погледна изпитателно, сякаш се мъчеше да анализира нещо в характера й. — Това показва умение да избягваш излишни конфликти.

— Правя го, защото обичам родителите си.

Тя почувствува смущение от хладното му и красиво лице с тъмни, дълбоко поставени очи.

— Обзалагам се, че идваш за първи път на среща — произнесе той, като забеляза вълнението й.

— Не е за първи път — излъга тя оскърбено. — Отивала съм и друг път.

— Как?… Вън от града ли? — попита той с шеговито възмущение.

— Да, вън от града. С възпитани мъже, разбира се.

— Ти не умееш да лъжеш.

— А ти си лош, ако искаш да ме накараш да лъжа.

— Аз не съм толкова лош!… — възрази тон насмешливо и после добави: — Тук има много прах и минават хора, които ще си въобразят, че сме любовници. Искаш ли да се изкачим към параклиса над боровата гора?

Към параклиса!… Но това беше много далеч. Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си. Ала несъзнателното й желание да преживее нещо я накара да се съгласи.

По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката. Когато излязоха на полянката, той свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града, къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората те бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.

— Значи, медицина!… — рече той малко подигравателно, като запали цигара.

— Да.

Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.

— А няма ли да се омъжиш? — Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.

— Първо ще свърша университета.

Тя уточни проектите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.

— Това е добър план… — произнесе той най-сетне. — Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе… Но колкото за южните страни, боя се да не те разочароват.

— Защо? — попита тя.

— Защото имам един брат, който живее дълги години в Южна Америка и се оплаква от разни тропически болести.

— Къде е той сега? — възбудено попита Ирина.

— Не зная точно. Навярно в Аржентина… Той е комунист.

— Колко жално!…

— За какво?

— Задето е комунист.