Тютюн

В първия миг Ирина изпита злорадство, после смущение, след това уплаха и най-сетне чувство на физически страх и желание да побегне. Но тя се окопити, не мръдна и с върховно напрежение продължи да гледа страшния призрак, който идеше отгоре. Значи, това беше жената, която й бе отнела Борис, която я бе накарала да изпита толкова ревност, толкова мъки и горчивина!… Значи, това беше господарката на тази къща и този лукс, единствената наследница на „Никотиана“, чудното и елегантно същество с опалов блясък, което бе поразило Ирина преди пет месеца в бара!… Сега Мария носеше замърсен пеньоар от дебела розова коприна, под който стърчеха грозно ъглите на измършавялото й като скелет тяло. Лицето й наподобяваше пожълтял и смачкан пергамент — тъй дълбоки бяха бръчките върху него, а оредялата й, почти окапала коса му придаваше някаква ужасна прилика с лице на мъртвец, излязъл от гроба. Секунда подир това Ирина различи кухия блясък в очите й — трагични очи без мисъл и съзнание, безумни очи, у които липсата на израз засилваше поразително глупостта на идиотската и самодоволна усмивка върху лицето и вдървеността на тялото, изпънато в поза на надменно величие. Ужасното видение слизаше по стъпалата с отсечени движения на автомат, а след него вървеше прислужницата с тревожно разперени ръце, сякаш следеше дете или някаква механизирана кукла, която всеки миг можеше да падне.

— Защо я пускаш да слиза долу необлечена? — строго попита Борис.

— Защото щеше да получи припадък — с досада отвърна прислужницата. — Тя мисли, че госпожицата е дошла да изслуша концерта й.

Ирина бавно извърна ужасеното си лице към Борис.

— Виждаш ли? — произнесе той хладно.

Ирина изведнъж разбра всичко. Сега пред нея стоеше не омразна съперница, а само един автомат без мисъл и съзнание. Безупречната отмерена Мария, зад която сияеше златото на „Никотиана“, се беше превърнала в окаяна човешка развалина. Меланхоличното спокойствие на лицето й бе сторило място на тъпа, маниакална усмивка. Умните, студени и печални очи, които по-рано Ирина мразеше, защото в тях имаше нещо, което можеше да привлече Борис извън парите, сега гледаха с умствената слепота на същество, което не виждаше, не чуваше, не разбираше смисъла на нищо.

Все тъй изправена, с вирната нагоре глава, лудата се спря внезапно и с жалка поза на величие погледна Ирина. Борис седна уморено на едно кресло в хола.

— Мария, познаваш ли госпожицата? — глухо попита той.

— Познавам всички арменци в Пера — важно отговори болната. После кимна с глава и добави надменно: — Седнете!… Ще ви изсвиря концерта.

— Какъв концерт? — попита Борис.

— Концентриран концерт — произнесе болната. — За арменци.

Борис извърна глава към Ирина. Върху лицето му се появи усмивка, чиято хладна, насмешлива безчувственост й се стори непоносима.

— Ти слушала ли си такъв концерт? — попита той.

— Не — сериозно отговори Ирина. Тя се обърна към лудата:

— Спомняте ли си къде сме се виждали?

Мария като че разбра въпроса и за миг високомерната и замръзнала гримаса на лицето й стори място на глупешко учудване. Някъде в периферията, в здрача на съзнанието й, пропит със завист и възхищение, плуваше споменът за това красиво матово лице с кафени очи. Но този спомен се блъскаше и скачаше безпомощно с разбити останки от други спомени, с безредни асоциации и отломки от предишното й съзнание. Болната продължаваше да мига безпомощно, съзнавайки смътно неспособността си да разсъждава, и това я изпълваше със също такъв смътен срам, с гняв и болка, които се стараеше да прикрие. После изведнъж споменът за Ирина се блъсна и закачи неочаквано с един все още запазен блок от представи в паметта й. Съзнанието за безпомощност изчезна и тя каза самоуверено, като напълно здрав човек:

— Да, спомням си!… Вие сте сестрата на Алис Баклаян, моята съученичка от колежа в Цариград… Вие живеехте в Пера.

Дори Борис и прислужницата останаха изненадани от логичната цялост на това изречение. Но пътечката на мисълта свърши изведнъж пред пукнатина. Веднага след него болната добави тъпо:

— Вие имахте много пера.