Тютюн

Последва смях — равен, тих и непродължителен, на който не можеше да се възрази — мрачен смях, който идеше не от липса на гордост, а от пълно отрицание на всичко човешко.

Костов помисли малко и каза твърдо:

— Вие няма да свършите добре. — После реши да промени темата: — Какво да правя, ако Лихтенфелд започне да упорствува?

— Ще повикате Прайбиш.

— Но и Прайбиш е свикнал да гледа тютюна само под облачна светлина.

— Тогава ще се отнасяте до фон Гайер и мене. Няма да правим никакви отстъпки.

— Лесно е да се каже това — изръмжа Костов. — Всичко ще трае най-малко три дни.

— Може и повече.

— Омръзна ми да забавлявам немци!… — изруга експертът.

— Правете като мене!… Вие се забавлявайте с тях.

— Имам по-друг вкус.

— Вкусът е относителна работа… Аз пък не мога да понасям вашите скучни снобове.

— Прав сте — рече Костов. — От тях не може да се спечели нищо.

— Значи, аз съм по-честен от вас… Не върша нищо срещу природата си. А вие роптаете, но не се отказвате от заплатата си в „Никотиана“. — Борис се усмихна. — Право ли е това?

— Щеше да бъде отвратително… Но аз съвсем не стоя във вашата „Никотиана“, за да получавам заплата. — Костов се изплю драматично настрана. — Аз съм достатъчно богат!…

— Но тогава защо стоите?

— Ей така!… От душевна леност, от навик, от скука, от инертност… Наистина аз се презирам понякога.

— Видяхте ли?… А си позволявате да ругаете един работлив търговец.

— Вие не сте търговец — рече Костов. — Вие сте гангстер!…

Борис го погледна учудено и се засмя пак. Дори тази дръзка шега не можа да развали доброто му настроение след нощта, която беше прекарал с Ирина.

— Костов!… — произнесе той след малко.

Експертът осигури с поглед липсата на препятствие пред колата и обърна за миг лице към шефа си.

— Значи, „Никотиана“ до такава степен ви е омръзнала?… — с лукаво прискърбие произнесе Борис.

— Омръзнала е малко… Противна ми е!…

— Нима съм толкова лош?

— Лоши са средствата ви.

— Значи, самата ми личност не е дотам черна?

— Вие сте фантаст — отговори Костов след малко. — И това ви оправдава донякъде.

— Добре. Искате ли да станете съдружник на един фантаст?… С процентно участие в печалбите и мое ръководство?

— Не — рече Костов, — не искам.

— Значи, сериозно сте решили да ме напуснете?

— Не съм казал още това.

— А какво значи отказът ви?

— Само това, че не искам да ви стана съдружник… Защо ви е съдружник?

— Боя се да не постъпите като експерта на Барутчиев… Вие сте единственият мъж, с когото мога да разговарям приятелски.

— Е, да!… — горчиво произнесе Костов. — Необходим съм ви.

— Не поставяйте въпроса така. Вие просто ми харесвате като човек. Кажете сега категорично: оставате ли в „Никотиана“?

— Да, оставам. — В гласа на Костов прозвуча смешен гняв. — Но съдружник не!… Срамувам се да ви стана съдружник.

В първата кола зад кормилото седеше Лихтенфелд, до него Прайбиш, а на задните места — Фришмут и фон Гайер. И четиримата носеха тъмни очила, за да предпазят светлите си северни очи от ослепителния блясък на юг. Прайбиш и Лихтенфелд разговаряха тихо.

— Едно е ясно!… — горчиво произнесе баронът. — Ние не им внушаваме никакъв респект.

— Какво искате да правят? — попита Прайбиш.

— Хм!… — Лихтенфелд освободи за миг лявата си ръка от кормилото и направи презрителен жест. — Вие не сте били в Солун и Атина!… Знаете ли какво нещо са гърците, Прайбиш? Яхти, вили, жени… всичко предоставят на ваше разположение!… Пожелаете общество — веднага ви представят в най-отбрания клуб. Искате да правите снимки — развеждат ви из цялата страна. Споменете за лов — на другия ден ви пренасят в планината. Богат, щедър, вежлив народ!… Имат истинска търговска аристокрация.

— Тук са по-бедни — справедливо забеляза Прайбиш.

Думата „аристокрация“ го раздразни малко.

— По-бедни ли?… — с ненавист произнесе баронът. — Обърнете се и вижте лимузината, която иде след нас. Такива коли съм виждал само в Довил и Биариц.

— Вие забравяте, че те са собственици, а ние чиновници — скромно възрази Прайбиш. — Освен това трябва да пестим за войската.

Лихтенфелд пак направи презрителен жест с ръка и млъкна. Прайбиш беше селяк, мравка от народа, и не можеше да разбере нищо. Напразно Лихтенфелд се опитваше да му внуши по околен път — прекият бе опасен — гордостта на императорска Германия, непокварена от еснафщината на Хитлер. Но Хитлер твърдеше, че германците са богоизбран народ, обещаваше им реванш и богатствата на целия свят. Това именно беше накарало Лихтенфелд да стане национал-социалист въпреки всичко през оная пролетна вечер, когато думкаха барабани и хиляди чизми маршируваха по „Унтер ден Линден“.

Като се увери за лишен път, че Прайбиш е неподатлив към нюанси в политическите убеждения, Лихтенфелд се върна отново към липсата на респект у българите.

— Как ви се струва държането на техния експерт? — попита той. — Не забелязахте ли с какво презрение изгледа кучето и ловджийската ми пушка?

— Не — с известна досада отвърна Прайбиш.

Прекалената мнителност на барона почваше да го дразни. Той бе забелязал само неучтивото искане, което Лихтенфелд отправи към българите, да вземат кучето му в колата си.