Долината на проститутките в Колдуел се наричаше мястото, където се събираха три слабо осветени, заринати с боклуци улици при висящия мост. В този коридор на порока трафикът беше оживен тази нощ и той спря под една счупена улична лампа, за да наблюдава какво става. Колите минаваха бавно нагоре-надолу, стоповете присветваха и даваха възможност на шофьорите да огледат труженичките по тротоара. Въпреки душната лятна жега момичетата бяха на поста си, поклащайки се на високите си цял километър токчета. Лесните за сваляне дрехи едва прикриваха гърдите и дупетата им.
Господин Х. отвори ципа на сака си и извади пълна с хероин спринцовка и ловджийски нож. Скри ги в една от преградите на вратата на колата и преди да се влее в потока от коли, свали прозореца откъм седалката до шофьора.
— Гадже ли си търсиш? — чу той да се провиква една от проститутките.
— Искаш ли да се поразходиш? — попита друга и разтресе задника си, като че ли беше шейкър.
При повторното си минаване по улицата намери каквото търсеше — блондинка с дълги крака и големи цици.
Точно такава проститутка би си купил, ако фалосът му все още вършеше работа.
— Хей, готин — каза тя и приближи колата му. Опря лакти на вратата и се наведе през прозореца. Миришеше на канелена дъвка и примесен с пот парфюм. — Как си тази вечер?
— Може да ми стане и по-добре. Колко ще ми струва една усмивка?
Тя огледа вътрешността на колата и дрехите му.
— За петдесетачка ще се позабавляваш добре. Можеш да правиш каквото си искаш.
— Много е — каза той, но само се преструваше, че се пазари. Искаше точно нея.
— Четиридесет?
— Дай да ти видя циците.
Тя му ги показа.
Той се усмихна и отвори вратата.
— Как се казваш?
— Чери Пай. Но можеш да ме наричаш както пожелаеш.
Господин Х. зави зад ъгъла и спря колата на едно уединено място под моста. Хвърли парите на пода в краката й и когато тя се наведе да ги вдигне, забоде иглата в тила й и натисна буталото докрай. След няколко секунди тя се отпусна като парцалена кукла.
Господин Х. се усмихна и я върна обратно в седнало положение. Изхвърли спринцовката през прозореца, където тя падна сред дузина други и подкара отново минивана.
Разконцентриран, Хавърс вдигна поглед от микроскопа в подземната си клиника. Дочу се биенето на старинния часовник в ъгъла на лабораторията, напомняйки му, че е време за вечеря, но не му се искаше да прекъсва работата си. Отново загледа през микроскопа и се зачуди дали това, което вижда, не с плод на въображението му. В крайна сметка може би отчаянието се отразяваше на способността му за обективност. Но не, кръвните клетки бяха живи.
Изпусна въздуха от дробовете си с потреперване. Вампирската раса беше близо до свободата. Той беше близо до свободата. Най-после имаше все още годна консервирана кръв.
Като лекар винаги се оказваше с вързани ръце, когато се налагаше да оперира някой пациент или в случай на усложнения при раждането. Преливането на кръв от вампир на вампир беше възможно, но тъй като расата им беше разпръсната и малобройна, своевременното осигуряване на донори беше трудно. От векове желаеше да създаде кръвна банка. Проблемът се състоеше в това, че кръвта на вампирите беше крайно неустойчива и съхраняването й извън телата им беше невъзможно. Въздухът, тази поддържаща живота, невидима обвивка на Земята, беше част от проблема и самият досег с него беше достатъчен за замърсяване на пробите. Попаднеха ли само една-две молекули и кръвната плазма се разлагаше, оставяйки червените и белите кръвни клетки сами да се защитават — нещо, с което те естествено не можеха да се справят.
В началото не разбираше каква е причината. Нали кръвта съдържаше кислород. Затова ставаше червена, когато излизаше от белите дробове. Това противоречие го отведе до някои смайващи открития за функционирането на белите дробове при вампирите, но в крайна сметка те не го приближиха ни най-малко до поставената цел.
Опита се да изтегли кръвта и незабавно да я затвори в херметичен контейнер. Но въпреки че изглеждаше очевидно, решението не проработи. Кръвта се разлагаше, макар и по-бавно. Това го наведе на мисълта, че в телесната среда на организма действа друг фактор, който липсва в изтеглената от тялото кръв. Опита се да изолира проби на топло и на студено. Във физиологични разтвори и човешка плазма.
Отчаянието от неуспеха при провеждането на опитите с многобройни комбинации караше ума му да работи трескаво. Проведе нови тестове, прилагайки различен подход при всеки. Отново опита. Изостави проекта. Върна се към него.
Минаха десетки години. И още, и още. След това една лична трагедия му даде силен стимул да се заеме с разрешаването на проблема. След като загуби своята