Тъмна любов

— Кого си загубил? — тя се измести и постави брадичката си на гърдите му.

— Загубил?

— Кого са ти отнели лесърите?

Въпросът й му дойде като гръм от ясно небе. Но после разбра защо му го задава. Беше видяла последствията от битката. Беше усетила по някакъв начин, че се бие не само за расата си, но и за себе си.

Мина доста време, преди да й отговори.

— Родителите ми.

Почувства, че тя съжали за любопитството си.

— Извинявай.

Последва дълга пауза.

— Какво се е случило с тях?

Интересен въпрос, помисли си той. Защото съществуваха две версии. В преданията на вампирите кървавата нощ се беше превърнала в символ на героизъм, възвестявайки появата на велик воин. Той нямаше нищо общо с тази измислица. Но народът му имаше нужда да вярва в него и бе съчинил тази история, като беше решил да се уповава не, на когото трябва.

Единствено той знаеше истината.

— Рот?

Той отправи очи към смътните очертания на красивото й лице. Не можеше да отрече нежността в гласа й. Предлагаше му съчувствието си и, незнайно по каква причина, Рот беше готов да го приеме.

— Случи се преди моето преобразяване — тихо отвърна той. — Много, много отдавна.

Спомените, ужасяващи и живи, нахлуха в главата му и той спря за момент да гали косата й.

— Смятахме, че като Първо семейство лесърите не са опасни за нас. Домовете ни бяха добре защитени, скрити дълбоко в горските дебри, освен това постоянно се местехме от едно място на друго.

Установи, че може да продължи да говори само ако продължи да милва косата й.

— Беше зима. Студена февруарска нощ. Един от прислужниците издал местонахождението ни. Дойдоха петнадесет или двадесет лесъри, избиха всичко живо в имението и накрая влязоха в къщата. Никога няма да забравя как всичко кънтеше от ударите по вратите на нашите покои. Баща ми взе оръжието си и ме накара да се скрия в тайника. Заключи ме там точно преди да разбият вратата с таран. Той боравеше отлично с меча, но те бяха твърде много.

Бет погали лицето му. Смътно чуваше как устните й изричат нежни думи.

Рот затвори очи. В ума му изплуваха кошмарните призраци от миналото, които до ден-днешен крадяха съня му.

— Преди да убият родителите ми, избиха всички прислужници. Видях всичко през една дупка от чеп в дървото. Както ти казах, тогава очите ми не бяха толкова зле.

— Рот…

— Вдигаха такъв шум, че никой не чу писъците ми — той потрепери. — Опитвах се със зъби и нокти да се освободя. Мъчех се да отворя резето, но то беше тежко, а аз бях слаб. Дращех и дълбаех дървото, докато ноктите ми се изпочупиха и пръстите ми се разкървавиха. Ритах с крака… — тялото му реагира на ужаса, който беше преживял затворен в онази изба. Дишаше на пресекулки, а по кожата му изби студена пот. — Когато си тръгнаха, баща ми се опита да допълзи до мене. Бяха го проболи в сърцето и той… Издъхна на половин метър от вратата на избата с ръце, протегнати към мен. Виках го, виках го непрекъснато, докато не ми остана глас. Молех се да живее, макар че виждах как светлината в очите му потъмнява и си отива. Прекарах часове наред в този капан с мъртвите им тела и гледах как локвите кръв стават все по-големи. На следващата нощ дойдоха няколко цивилни вампири и ме освободиха.

Усетил, че Бет го гали успокоително по рамото, той поднесе ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Преди да си тръгнат, лесърите смъкнаха всички гоблени от прозорците. Когато слънцето изгря и лъчите му проникнаха в помещението, всички тела изгоряха. Не остана какво да погреба.

Почувства, че нещо падна на лицето му. Сълза. На Бет. Пресегна се и погали бузата й.

— Недей да плачеш.

Обикна я още по-силно заради тази проява на съчувствие.

— Защо?

— Сълзите не могат да променят нищо. Плаках, докато гледах какво става, но въпреки това те всички са мъртви — обърна се на една страна и я прегърна по-силно. — Само ако бях… Все още виждам онази нощ в сънищата си. Държах се като страхливец. Трябваше да бъда до баща си и да се бия.

— Но тогава щяха да те убият.

— Да, но като мъж. Защитавайки близките си. Както изисква честта. А аз подсмърчах в тайника — изсумтя с отвращение той.

— На колко години беше тогава?

— Двадесет и две.

Тя сви вежди. Мислеше си, че трябва да е бил много по-млад.

— Каза, че е било преди преобразяването?

— Да.

— Как изглеждаше тогава? — тя приглади косата му назад. — Трудно ми е да си представя как си се побрал в малкия тайник, като те гледам сега.

— Тогава бях различен.

— Каза, че си бил слаб.

— Да.

— Трябвало е някой да те защити.

— Не — ядоса се той. — Мъжът е този, който защитава. А не обратното.

Тя внезапно се отдръпна.

Настъпи продължителна тишина и той разбра, че тя обмисля как бе постъпил. Обзе го срам. Освободи я от прегръдката си и легна по гръб.

Не трябваше да й разказва за това. Представяше си какво си мисли сега Бет за него. В края на краищата, можеше ли да изпитва нещо друго, освен отвращение от провала му. Поради факта, че е проявил слабост, когато семейството му е имало най-голяма нужда от него?