Тъмното обединение

— Няма значение. — Ръката на Стефан продължаваше да е протегната, както и тази на Елена.

— А понякога добрите момчета побеждават — отбеляза Мат спокойно с окуражаващ тон.

— Деймън… — поде Бони. Бавно и почти неохотно той се обърна към нея. Мислеше си за онзи миг, когато двамата бяха коленичили край Стефан, а Деймън изглеждаше толкова млад. Когато бяха просто Деймън и Бони на края на света.

Закратко й стори, че видя звезди в тези тъй черни очи. И сякаш усети нещо в него — кипнала смесица от копнеж и смут, страх и гняв. Но сетне всичко угасна и защитните му прегради се издигнаха наново. Дори психичната дарба и изострените сетива на Бони не й казваха нищо. И тези черни очи станаха непроницаеми.

Той отново се обърна към двойката на земята. После свали якето си и пристъпи до Елена. Загърна я с него през раменете, но без да я докосва.

— Нощта е студена — рече. Погледът му за миг се кръстоса с този на Стефан, който се погрижи тя по-добре да се загърне с якето.

Чак тогава той тръгна към мрака, стелещ се между дъбовете. И в следващия миг Бони чу плясъка на криле.

Стефан и Елена сплетоха безмълвно ръцете си отново, а златистата й коса се разпиля на рамото му. Над косата й зелените очи на Стефан се насочиха към пътеката, където изчезна брат му.

Бони поклати глава, усещайки как гърлото й се сви. Но й олекна, когато нещо докосна ръката й и тя вдигна очи, за да срещне погледа на Мат. Макар и още мокър, с полепнали тук-там мъх и папрат, той беше много красив. Тя му се усмихна и почувства как отново я изпълва радостно чувство. Обзе я главозамайващо вълнение, като се замисли какво се бе случило тази нощ. Мередит и Каролайн също се усмихнаха. В импулсивен порив Бони стисна силно ръката на Мат и се завъртя около него с танцова стъпка. С подритване разчистиха мокрите листа в средата на поляната и се завъртяха във вихрен танц, а щастливият им смях отекваше наоколо. Бяха живи, бяха млади и тази нощ беше нощта на лятното слънцестоене.

— Ти искаше да се съберем отново всички заедно! — извика Бони на Каролайн и дръпна възмутеното момиче, за да я включи в танца. Мередит, забравила сдържаността си, също се присъедини към тях.

И още дълго горската поляна се огласяше само от викове на радост.

21 юни, 7 ч. 30 м.

Лятното слънцестоене

„Мило дневниче,

О, има толкова много да ти разказвам, че направо няма да повярваш. Но сега лягам да спя.

Бони“