Тъмното обединение (Книга четвърта)

Не че не бе изплашена от тях… напротив, сърцето й примря от уплаха. Все едно се бе сбъднал някой от кошмарите й, свързан с гробището. Като първия й сън за Елена, където някакви създания изпълзяваха от черни ями в земята, само че тези тук не пълзяха, а се носеха наоколо. Всичко, което някога Бони бе подозирала за старото гробище — че е живо и пълно с наблюдаващи очи, че зад привидната му неподвижност се крие някаква Сила — се оказа истина. Земята на Фелс Чърч разкриваше кървавите си спомени. Духовете на онези, които бяха умрели тук, отново се носеха над нея.

Бони долови гнева им. Това я изплаши, но едновременно с това в гърдите й се надигна и друга емоция, която я накара да затаи дъх и да стисне още по-здраво ръката на Стефан. Защото тази призрачна армия си имаше водач.

Една фигура се носеше пред всички останали и беше най-близо до мястото, където стоеше Клаус. Засега нямаше ясни очертания и не можеше да се определи каква е всъщност, но светеше с бледозлатисто сияние като пламък на свещ. После пред очите на Бони, с всяка следваща минута тя започна да придобива плът сякаш направо от въздуха, да блести все по-ярко и по-ярко с неземна светлина. Фигурата стана по-ослепителна дори от огнен кръг. Толкова ярка, че Клаус се отдръпна изплашено от нея, а Бони примигна, но като се извърна заради някакъв приглушен шум, видя, че и Стефан гледаше право в нея без никакви признаци на страх, с широко отворени очи. И се усмихваше, макар и леко, сякаш бе радостен, че това ще бъде последното, което ще види през живота си.

Тогава Бони се увери в предположението си.

Клаус изпусна пръта. Извърна се от Бони и Стефан, за да се изправи лице в лице с това творение от светлина, което се носеше над поляната като ангел на отмъщението. Златистата коса на привидението се вееше назад като от някакъв невидим вятър. Елена погледна надолу към тях.

— Тя дойде — прошепна Бони.

— Ти я призова — промълви Стефан. Гласът му се удави в тежкото му дишане, но той продължаваше да се усмихва. Ала очите му гледаха сериозно.

— Отдръпни се от тях. — Гласът на Елена проникна едновременно в ушите и в съзнанието на Бони. Отекна като звън на десетки камбани, далечен и едновременно с това близък. — Всичко свърши, Клаус.

Но Клаус бързо се окопити. Бони видя как раменете му се изпънаха, за да си поеме дъх и сега за пръв път забеляза дупката в гърба на дъждобрана му, където Деймън го беше пронизал с копието от бял ясен. По раната имаше засъхнала потъмняла кръв, но при разкършването на раменете му бликна нова.

— Мислиш, че се страхувам от теб? — извика той. Завъртя се, като се изсмя на всичките бледи фигури. — Нима си въобразявате, че ще се стресна от вас? Вие сте мъртви! Прах, разпилян от вятъра! Не можете дори да ме докоснете!

— Грешиш — изрече Елена с нежния си мелодичен глас.

— Аз съм един от Древните! От Истинските! Знаете ли какво означава това? — Клаус отново се извърна, като се обръщаше към всички тях. Неестествено сините му очи сякаш бяха уловили червеното зарево на огъня. — Никога няма да умра! Всички вие сте мъртви, вие сте само една сбирщина от призраци! Но не и аз. Смъртта не може да ме застигне. Защото аз съм непобедим!

Изкрещя последната дума толкова силно, че отекна между дърветата. Непобедим… непобедим… непобедим… чу Бони ехото да заглъхва сред все по-силния шум от огъня.

Елена изчака да стихне и последното ехо. После заговори съвсем ясно:

— Не съвсем. — Обърна се, за да погледне призрачните фигури около себе си. — Той иска да пролива още кръв тук.

Сега заговори един нов глас, кухо отекващ, от който по гърба на Бони преминаха тръпки като залят със студена вода:

— Бих казал, че имаше достатъчно убийства. — Беше войник от юнионистите, от Севера, с две редици копчета по куртката си.

— Повече от достатъчно — подкрепи го друг глас, звучащ като тропот на далечен барабан. Воин от конфедератите, държащ пушка с щик на нея.

— Крайно време е някой да го спре — предложи един по-стар мъж с тъмнокафява униформа.

— Не можем да му позволим да продължава все така — намеси се барабанчикът с черните дупки вместо очи.

— Да не се пролива повече кръв! — надигнаха се едновременно няколко гласа. — Никакви убийства повече! — Викът се разнасяше от призрак на призрак, докато надигналата се шумотевица не заглуши пращенето на огъня. — Никаква кръв повече!

— Не можете да ме докоснете! Не можете да ме убиете!

— Дръжте го, момчета!

Бони така и не проумя кой точно даде тази последна команда. Но всички мигом се подчиниха — южняци и северняци. Надигнаха се вкупом, отново се разтвориха в мъгла, гъста мъгла със стотици ръце. Нахвърлиха се върху Клаус като океанска вълна, погълнаха го в себе си и отвсякъде го обкръжиха. Всяка ръка искаше да го сграбчи и макар че Клаус отчаяно се съпротивляваше, те бяха прекалено много. За броени секунди той бе покрит от тях, заобиколен отвсякъде, погълнат от гъстата мъгла. После мъглата се надигна, завихри се като торнадо, от което крясъците на жертвата се долавяха съвсем слабо.