Тримата мускетари

На площадката вече не се биеха, говореха за жени, а в чакалнята разказваха дворцови интриги. На площадката д’Артанян се изчерви, а в чакалнята изтръпна. Живото му и смело въображение, което в Гаскония го правеше опасен за младите прислужнички, а понякога дори и за младите им господарки, никога, дори и в най-трескава възбуда, не си беше представяло и половината от тези любовни прелести и четвъртината от тия галантни подвизи, подсилени с най-известните имена и с най-ясни подробности. Но ако на площадката бе засегната любовта му към добрите нрави, в чакалнята бе опорочено уважението му към кардинала. Там за своя голяма изненада д’Артанян чу да порицават на всеослушание политиката, която караше да трепери Европа, чу да критикуват и частния живот на кардинала, да разправят, че много високопоставени и могъщи велможи били наказани за опита си да проникнат в него: този велик мъж, дълбоко уважаван от бащата, господин д’Артанян, служеше за присмех на мускетарите на господин дьо Тревил, които се подиграваха на кривите му крака и на превития му гръб; някои пееха песнички за любовницата му мадам д’Егийон и за племенницата му госпожа дьо Комбале, други пък крояха шеги на пажовете и гвардейците на кардинала дук — всички тези неща се сториха на д’Артанян чудовищни и невъзможни.

Но ако случайно името на краля се споменеше сред злъчните шеги за кардинала, веднага сякаш някой запушваше тия насмешливи уста; оглеждаха се смутено, като че се бояха думите им да не проникнат през стената, която ги делеше от кабинета на господин дьо Тревил, но скоро някакъв намек пак насочваше разговора към негово високопреосвещенство и тогава всички избухваха с още по-голяма сила и нито една негова постъпка не оставаше неодумана.

„Ето хора, които ще бъдат затворени в Бастилията и избесени — помисли си ужасен д’Артанян, — а навярно и аз заедно с тях; щом ги слушам, ще ме сметнат за техен съучастник. Какво ли ще каже баща ми, който така горещо ми препоръча да уважавам кардинала, ако узнае, че съм попаднал в средата на такива безбожници?“

И тъй — не е трудно да се отгатне и без да споменавам за това — д’Артанян не смееше да се намеси в разговора; само гледаше и слушаше, наострил уши, напрегнал жадно и петте си сетива, за да не изпусне нищо, и въпреки доверието си към бащините съвети неговото влечение и вкусът му го караха по-скоро да одобрява, а не да порицава нечуваните неща, които ставаха около него.

Но понеже той беше съвсем непознат на тълпата привърженици на господин дьо Тревил и го виждаха за пръв път на това място, попитаха го какво иска. При този въпрос д’Артанян каза много скромно името си, наблегна, че е съгражданин на господин дьо Тревил и помоли лакея, който му зададе въпроса, да поиска за него кратка аудиенция — лакеят обеща покровителствено да предаде своевременно молбата му.

Посъвзел се малко от първата изненада, д’Артанян имаше вече пълна възможност да разгледа дрехите и лицата на околните.

В средата на най-оживената група стоеше висок мускетар с надменно лице и странен костюм, който привличаше вниманието на всички. Той не носеше униформения си мундир, което всъщност не беше чак толкова задължително по онова време на нищожна свобода, но на по-голяма независимост и беше облечен в малко износена и овехтяла небесносиня дреха, а над дрехата — великолепен портупей, везан със злато, който блестеше като мидени черупки под силно слънце. Дълга тъмночервена кадифена мантия падаше изящно на раменете му и откриваше само отпред великолепния портупей, на който висеше грамадна рапира.

Този мускетар тъкмо беше сменен от стража, оплакваше се, че е настинал и от време на време кашляше престорено. Затова беше взел и мантията, както сам той обясняваше, като проронваше надменно думите си и сучеше пренебрежително мустаци. Околните се любуваха възхитени на везания със злато портупей, а д’Артанян — най-много от всички.

— Какво да се прави — казваше мускетарят, — сега са на мода: лудост е, сам зная, но такава е модата. Всъщност все трябва да се изхарчи за нещо законното наследство.

— Ах! Портос! — обади се един от присъствуващите. — Не се опитвай да ни уверяваш, че дължиш този портупей на бащината си щедрост; навярно ти го е подарила дамата с воала, с която те срещнах миналата неделя близо до вратата Сент Оноре.

— Не, кълна се в честта си и давам думата си на благородник, че го купих сам, със собствените си пари — отговори този, когото бяха нарекли Портос.

— Да — обади се друг мускетар, — както и аз купих тази нова кесия с парите, които любовницата ми тури в старата.

— Истина е — възрази Портос, — платих за него дванадесет пистола.

Учудването се усили, макар че съмнението си остана.

— Нали така, Арамис? — каза Портос, като се обърна към друг мускетар.