„Събуди се, гений!“ — още с първото изречение в новия си роман Стивън Кинг ни стиска в хватката си и не ни пуска до самия край.Геният е Джон Ротстийн (авторът, създал трилогията с култовия герой Джими Голд), който от десетилетия не е публикувал нова книга и живее като отшелник. А грубото подмятане е отправено от Морис Белами, младеж, обсебен от Джими Голд. Морис кипи от гняв — не стига че любимият му писател е престанал да твори, ами преди това е превърнал бунтаря Джими Голд в конформист, който загърбва идеалите си в името на кариера в рекламата и на еснафското благополучие. Ротстийн трябва да си плати. С живота си! Морис го застрелва и взема парите от скрития в дрешника сейф. Само че истинското съкровище не са хилядите долари, а тетрадки, изписани на ръка от Ротстийн, и съдържащи най-малко още един роман за Джими Голд.Морис заравя плячката си, предвкусвайки как скоро ще чете продължението на трилогията за Беглецът, но — каква ирония на съдбата! — е арестуван и изпратен в затвора за друго престъпление.След дълги години момче на име Питър Саубърс случайно се натъква на заровения сандък със съкровището и сега Бил Ходжис, Холи Гибни и Джером Робинсън — незабравимото трио от „Мистър Мерцедес“ — трябва да защитят Пит и семейството му от коварния, жадуващ за отмъщение Морис, излязъл на свобода след трийсет и пет години зад решетките.За първи път след „Мизъри“ Стивън Кинг се връща към темата за тънката граница между пристрастеността към измислен герой и фанатизма. „Търси се — който го намери, за него си е“ е грабващ трилър, но и размисъл за начина, по който литературата формира живота ни — за добро или за зло, — ала винаги необратимо.
Триллер18+Стивън Кинг
Търси се
Мислейки за Джон Макдоналд
Когато паднем в пропастта, разбираме цената на живота.
Заеби, хич да не ти пука.
Първа част
Заровеното съкровище
1978
—
Ротстийн не искаше да се събуди. Сънуваше нещо прекрасно: първата си жена, каквато беше няколко месеца преди да му стане съпруга — седемнайсетгодишна и съвършена от главата до петите. Голото ѝ тяло блестеше пред очите му. И двамата бяха голи. Той беше на деветнайсет, под ноктите му имаше грес, но на нея не ѝ пукаше (поне тогава), защото бъдещият ѝ съпруг имаше мечти и тъкмо затова го харесваше. Вярваше в мечтите дори повече от него, и то с основание. В този сън тя се смееше и посягаше към онази част от анатомията му, която беше най-лесна за хващане. Ротстийн се опита да потъне още по-дълбоко в дебрите на подсъзнателното, обаче някой го хвана за лакътя, разтърси го и сънят се спука като сапунен мехур. Той вече не беше на деветнайсет и не обитаваше двустаен апартамент в Ню Джърси; след шест месеца щеше да стане на осемдесет и живееше във ферма в Ню Хемпшир, където според завещанието му щяха да го погребат. В спалнята имаше трима мъже със скиорски маски — червена, синя и канареножълта. Ротстийн се помъчи да си внуши, че продължава да сънува (само дето романтичният сън беше заменен от кошмар, както се случваше понякога), обаче онзи пусна ръката му, хвана го за рамото и го просна на пода. Ротстийн си удари главата и изкрещя.
— Престани! — процеди човекът с жълтата маска. — Да не искаш да загуби съзнание?
— Леле, вижте! — възкликна онзи с червената маска. — Дъртакът се е надървил. Сигурно е сънувал, че се чука.
Човекът със синята маска, който беше разтърсвал стареца, промърмори:
— Чукане — дръжки. Пикае му се, затуй му е щръкнал. На тая възраст нищо не може да ги възбуди. Моят дядо…
— Затваряй си устата — сряза го Жълтата маска. — На никого не му дреме за дядо ти!
Въпреки че беше замаян от удара и още обвит от изтъняващата завеса на съня, Ротстийн разбра, че е загазил. Една дума изникна в ума му:
Криво-ляво прогони останките от съня и се помъчи да разсъждава трезво, стигайки до извода, че все пак положението не е толкова тревожно: щом криеха лицата си, значи нямаше да го убият.
Може би.
— Господа… — промърмори.
Онзи с жълтата маска се засмя и вдигна палец:
— Добро начало, гений.
Ротстийн кимна, сякаш му бяха направили комплимент. Погледна часовника на нощното шкафче (беше два и петнайсет), после отново се втренчи в човека с жълтата маска, който май беше тарторът на апашите.
— Вижте какво, имам малко пари и ще ви дам всичките. Стига после да си тръгнете по живо, по здраво.
Нов порив на вятъра запрати в къщата пожълтелите листа от двора. Ротстийн забеляза, че централното отопление е включено за първи път през тази година, и си помисли: „А довчера беше лято…“
— Едно пиленце ни каза, че имаш
— Млък! — сряза го Жълтия и подаде ръка на Ротстийн. — Ставай, гений.
Ротстийн хвана дланта му, някак си се изправи, въпреки че краката му трепереха, и седна на леглото. Едва дишаше, обаче си даваше сметка (през целия му живот способността за трезва преценка беше и недостатък, и предимство) каква картинка представлява: старец с прекалено широка синя пижама и с плешива глава — от косата му бяха останали само две туфи над ушите. Ето в какво се беше превърнал писателят, сниман на корицата на списание „Тайм“ („ДЖОН РОТСТИЙН, АМЕРИКАНСКИЯТ ГЕНИЙ — ОТШЕЛНИК“) през годината, когато Джон Кенеди стана президент.
— Поседи, докато ти размине — любезно каза Жълтия. (Загрижеността му не успокои Ротстийн.) — После ще отидем в дневната да поговорим като нормалните хора. Не бързай. Дишай дълбоко.
Ротстийн се подчини и сърцето му се поуспокои. Насили се да мисли за Пеги, за гърдите ѝ (малки, но съвършени), за дългите ѝ, гладки бедра, обаче сънят вече го нямаше, нямаше я и някогашната Пеги — сега сбабичосана и живееща в Париж. На негов гръб. Поне Йоланда, неговият втори опит за семейно блаженство, беше покойница и не му се налагаше да ѝ плаща издръжка.
Човекът с червената маска отиде в кабинета и започна да рови навсякъде. Нещо падна на пода. Чуваше се как онзи отваря и затваря чекмеджетата.
— По-добре ли си? — попита Жълтия и щом Ротстийн кимна, добави: — Чудесно. Да вървим.